Ами ако покровителството му беше коствало работата? Мисълта беше ужасно потискаща и тя напълно загуби апетита си. Ровеше с вилица из храната в чинията си и си мислеше: аз имам вечеря, но дали той има? Всяка хапка й изглеждаше като предателство спрямо него и не успяваше да преглътне.
Съумя да успокои бушуващите в гърдите си чувства едва след като си каза, че така е най-добре. Вероятно е сбъркала, като си е въобразявала как изобщо е била важна за него. Беше глупачка да си мисли така, но сега бе помъдряла. Щом стигна до заключението, реши, че с въпроса е приключено, и умът й съвсем се опразни, дарявайки я с няколко мига спокойствие. Преди да се е усетила, пряко волята й, мислите й отново оживяха.
Какво беше казал маестрото? За да има нещо специално между тях, трябваше да се преструват, че изобщо няма нищо? Навремето в това виждаше смисъл, но сега, като се връщаше назад, се чудеше дали й беше обръщал внимание, защото е била специална или напротив — защото не беше? В един момент е престанал да изпитва нещо към нея и тя не е забелязала, защото нищо в държанието му не се бе променило. Откакто й беше дал солото за трета цигулка и почти я беше целунал, бе започнал напълно да я игнорира, въпреки старанието й да прави всичко по силите си, за да е доволен.
„Киарета беше права. Държах се като малка съпруга и той ми позволяваше.“
Месеците се нижеха, а тя ставаше все по-несигурна. Дали трябваше да го мрази, или да изпитва благодарност към него заради това, което й беше предложил, пък макар и за кратко? Понякога двете емоции се сливаха в една и тя го ненавиждаше, че й е показал вкуса на нещо, от което знаеше, че Мадалена ще иска повече, но нямаше да може да получи. Само най-жестокият човек на света би постъпил така. Нощем, неспособна да заспи, превърташе въпросите из ума си отново и отново, както и променящите им се отговори с надеждата, че този път ще съумее да заключи: „Това е!“ И то наистина щеше да се окаже така, и нямаше да й се налага да мисли повече. Но напротив, с всяка нова интерпретация затъваше все по-дълбоко в мрачното си настроение.
Пруденция й предложи да се заеме с овладяването на нов инструмент и Мадалена остави цигулката, без ни най-малко да протестира. Хвърли се да изучава челото. Ниските му тъжни тонове теглеха тялото й надолу, докато едва успяваше да задържа главата си изправена и се молеше напълно да я освободят от струйната секция. Може би простото преминаване от един ден в друг е достатъчна цел, мислеше си и се сещаше за Силвия и липсата на живот в уроците й, когато отново се зае с флажолета.
Силвия Плъха. Сега прякорът й изглеждаше ужасно жесток, защото въпреки префърцуненото й държание пред Лучана и надутото й самоиздигане, очевидната недостатъчност на таланта на Силвия я бяха поставили на място. Скоро след оттеглянето на Вивалди — то беше мярката за време на Мадалена, — на Силвия й съобщили, че няма да напредне повече и са й намерили място в манастир в другия край на града. Мадалена беше чула писъците й, отекващи по коридора.
— Бог, Бог, нищо друго, освен Бог! — я беше чула да крещи, докато някакъв издайнически плясък, последван от вик на болка не завибрира из коридора, подсказвайки, че я бяха зашлевили, и то силно, за да я накарат да млъкне.
— Искам да умра! — бяха последните думи, достигнали до ушите на Мадалена, преди някаква врата да се затръшне и Силвия не бе оставена сама да оплаква съдбата си.
„Може би е най-мъдро да не се вдаваш прекалено много в каквото и да е — помисли си Мадалена. — Навярно музиката е просто поредното нещо, което не е безопасно да се обича.“
На седемнайсет години Мадалена беше изключително слаба и костите й стърчаха, а очите й гледаха унило. Четиринайсетгодишната Киарета беше по-ниска, но тежеше поне с пет кила повече от нея. Матроната от болницата й постави диагноза меланхолия, не хареса цвета на урината й и започна да лекува девойката с алое и лечебна краставица, за да изчисти тялото й от излишната черна жлъч.
Дори сестра й не беше в състояние да се доближи до нея. След представлението по случай избирането на Джовани Корнер за нов дож през хиляда седемстотин и девета година Киарета се опита да опише тълпата, цветовете, храната, но знаеше, че Мадалена не я слуша. И Анна Мария вече не спеше на съседното легло. Рано, едва двайсетгодишна, я бяха издигнали в сото маестра и преди известно време се беше изнесла от отделението им.