На път за концерт Киарета беше съгледала как гондолиерът избутва с веслото си мъртва чайка. Мокрото отпуснато тяло на птицата бе отлетяло настрани от удара и бе продължило да подскача нагоре-надолу по канала. Нещо в начина, по който Мадалена свиваше рамене, накара Киарета да изтръпне при спомена за птицата.
Конгрегационе й предложиха възможността да отиде за една седмица с група фили ди коро във вила извън Венеция, на Брента Канал, но Киарета отказа.
„Не искам да те оставям тук сама“, написа в скицника си.
„Трябва да отидеш, ако искаш, отвърна Мадалена. Анна Мария ще ти прави компания.“
„Не те ли е грижа какво правя?“
„Разбира се, че ме е грижа.“
Киарета впи поглед в апатичния отговор на сестра си и раздразнението взе връх над загрижеността й.
„Тогава ще отида. Не те е грижа за нищо. Вече не споделяш дори една мисъл с мен.“ Лицето й се сгърчи и тя заплака. „Плашиш ме“, добави и подаде скицника на сестра си.
Сълзите на Киарета винаги привличаха вниманието на Мадалена. Сега осъзна, че дори не помни кога за последно е виждала сестра си да плаче, но нямаше сили да се опита да изглади положението помежду им.
„Ти си имаш своя живот, аз — моя. Живей си го. Просто ме остави на мира.“
— Но ти нямаш живот — прошепна Киарета, без да я е грижа, че дежурната в отделението ще я чуе. — Даже не се опитваш. Забравила съм как изглежда усмивката ти!
— Ами така е — прошепна в отговор Мадалена. Приведе се напред с широко отворени очи и поклати глава, сякаш да покаже на Киарета, че пропуска нещо очевидно. — Това е моят живот. Погледни тази сбръчкана суха ябълка Лучана. На колко години е и колко още й предстоят да изкара, накуцвайки наоколо на гнилите пънове вместо крака? Ами Микиелина, която се спъва, докато ходи, ослепяла от преписване на партитури в тъмното? — Гласът й се беше надигнал достатъчно високо, за да накара дежурната да й изсъска да млъкне.
Тя взе скицника и нарисува стара вещица. Отдолу написа: „Мадалена след няколко години.“
Изправи се и изтръска предницата на полата си, все едно се канеше да отиде някъде, после отново седна.
Киарета остави скицника настрана.
— Добре — прошепна тя. — Щом така искаш… — Гласът й замря и ултиматумът й остана неясен и недоизказан.
Киарета нямаше търпение седмицата във вилата на Брента Канал да свърши. Работата беше минимална — по един кратък концерт за домакина и гостите му всяка вечер — и всеки ден се простираше безкраен пред нея, изпълнен единствено с тревоги за сестра й. На вечерите се усмихваше, навеждаше глава и гледаше през спуснати клепки, защото според всеобщото мнение така момичетата изглеждаха привлекателно срамежливи. След вечеря, докато пееше, си налагаше да се откъсне от всичко, а след концерта, толкова скоро, колкото допускаше добрият тон, се извиняваше на домакините си и отиваше да си легне.
— Още пет дни — отброяваше, докато лежеше в тъмното. После четири, три.
Анна Мария я измъкваше навън всеки ден — веднъж да се разходят покрай канала, друг път да се повозят на гондола. Връщаха се, Киарета се усмихваше насила и убеждаваше приятелката си колко по-добре се чувства. Когато останаха два дни, Анна Мария уреди карета да отидат на пикник сред природата. Помощникът в конюшнята, който ги возеше, опъна одеяло под сянката на голямо дърво близо до черешова градина и сервира храната им, състояща се от студено пиле, бучка меко бяло сирене, питка хляб и бутилка вода, смесена с малко вино. Изпълнил задълженията си, той се върна при каретата и заспа на сянка.
Момичетата свършиха с обяда и се опънаха по гръб, закрили лица с шапките си, за да се предпазят от проникващите през листата слънчеви лъчи. След няколко минути Киарета се обърна на една страна с лице към Анна Мария. Облегна се на лакът и каза:
— Не знам какво да правя с Мадалена.
— Толкова беше притихнала, та те помислих за заспала. — Анна Мария също се обърна към нея. — Страхувах се да повдигна темата. Не исках да ти напомням.
— Нямаше как да ми напомниш. Не съм го забравяла дори за минута.
— Тя иска Вивалди да се върне, това е всичко.
Киарета замълча и зачопли петно по роклята си да отстрани твърдата засъхнала върху плата коричка.
Анна Мария се приведе по-близо и махна с ръка пред очите й.
— Казах, че иска Вивалди да се върне.
— Знам. Чух те — отвърна й Киарета. — Какво мислиш?
— Ами, той не прилича на никого от свещениците, които съм срещала. Винаги се грижи за себе си. Не мисля, че свещениците трябва да се държат така. — Забеляза калинка да пропълзява по полата на Киарета и я примами към пръста си, когато буболечката наближи. — Помниш ли репетицията, когато Катерина имаше температура и накрая припадна?