Киарета изсумтя.
— Той побесня, че е нарушила графика. Подскачаше наоколо, както му е обичаят и не спираше да мърмори на латински под носа си. — Обзе я внезапна умора и й се стори, че продължаването на разговора изисква твърде големи усилия. — Искаш ли малко череши?
Анна Мария стана и вплете пръсти в нейните.
— Прекалено много мисли за него — добави Киарета, когато извървяха няколкото стъпки, отделящи ги от овощната градина.
— Можеш ли да я обвиняваш? Дори не беше станала атива, а вече вземаше частни уроци.
— И цялата „Пиета“ говореше за нея. Той просто я използваше, за да не му е скучно. Нямаше нужда от нея. — Киарета отвратено поклати глава. — Тръгна си, без дори да се сбогува, а тя продължава да тъне в печал. Егоист до мозъка на костите си. Ще се върне, когато и ако поиска, а тя покорно го очаква.
Анна Мария откъсна две череши и подаде едната на Киарета.
— Не мисля, че си справедлива към него. Някога заслушвала ли си се в свиренето на Мадалена? Ама наистина да си се заслушвала? Беше по-добра от всяка друга в коро. Със сигурност по-добра от мен. Можеше да дръпне лъка по струните по такъв начин, че да ми се прииска да кажа… — Анна Мария допря юмрук до гърдите си —…„Ето, вземи сърцето ми.“ Не се е научила сама на това. Той го извади от нея. Ето какво липсва сега. Това иска тя.
Киарета посегна към дървото и добави още няколко череши към тази, която продължаваше да стиска в ръката си. „Това иска тя.“ Най-накрая разбра. Заби поглед в плодовете в дланта си, сякаш не беше сигурна как се бяха озовали там. Лапна една череша и я сдъвка, без да усеща вкуса й, а другите паднаха на земята.
— Благодаря ти, Анна Мария, но не съм сигурна как може да ми помогне. — Тръгна обратно към одеялото, но спря и се обърна към приятелката си. — Ти всъщност някога страдаш ли за музиката си, отдаваш ли й се по начина, по който Мадалена го прави?
Анна Мария сухо се усмихна.
— Прекалено съм заета да съм техният гений. Нямам време за това. Нито пък нужният темперамент.
— Нито пък аз — призна Киарета. — Трябва да съм доволна, че я е обучавал, предполагам, но сега, като я гледам как се е съсухрила след заминаването му… — Киарета зарови лице в дланите си и заплака.
Анна Мария я прегърна през раменете.
— Поплачи си. За пръв път да се отпуснеш малко през тази седмица.
Киарета дълго остана притисната към гърдите на приятелката си, после се отдръпна.
— Чувствам се по-добре — обяви накрая.
— Наистина или продължаваш да се преструваш, както го правеше цяла седмица?
— Наистина.
— Добре — кимна Анна Мария. — Едно последно нещо и после няма повече да си говорим за това. Мадалена трябва сама да намери начин да се справи, даже и на теб да ти се струва, че изобщо не се опитва. Дори понякога да ти се иска да я разтърсиш хубавичко и да й кажеш да престане да се самосъжалява.
Киарета я погледна, после коленичи и започна да събира остатъците от пикника.
— Храната е налазена от мравки. Дали да не им я оставим?
Анна Мария кимна, хвана костите с върховете на пръстите си и ги запрати в тревата.
— Чакайте! Чакайте! Аз ще се заема с това! — Кочияшът затича към тях.
— Искаш ли да наберем още малко череши? — попита Киарета.
— Най-добре да побързаш да стигнеш до тях, преди да съм ги изяла всичките — отвърна Анна Мария и тръгна бързо пред нея.
Киарета се прибра от почивката си, изпълнена с твърдото намерение да поправи пукнатината, образувала се между нея и сестра й. Пристигна, когато сервираха обяда, но щом забеляза как Мадалена гледа втренчено храната си, планът й се изпари, отстъпвайки място на страха. Може би отсъствието й от „Пиета“ бе причина видът на сестра й да й се стори по-изнурен от всякога, а може би през изминалата седмица наистина се е случило нещо ужасно. Каквато и да беше причината, Мадалена изглеждаше напълно изтощена и Киарета се спусна към нея. Седна до сестра си и я докосна по коляното, но Мадалена не отвърна на жеста й.
— Не сега — прошепна.
Обядът сякаш се проточи безкрайно, но накрая се върнаха в отделението.
Киарета седна на леглото и погледна сестра си.
— Да не би Вивалди да е умрял? — прошепна тя.
Нима можеше да има нещо друго, което да накара Мадалена да изглежда по този начин?
Мадалена поклати отрицателно глава, но в този момент дежурната на отделението застана до техните легла. Двете се претърколиха по гръб и забиха поглед в тавана в очакване да мине достатъчно време, за да станат и да извадят скицниците си.