„Приората ми каза, че мога да остана тук най-много още една година“, написа Мадалена. „Трябва да стана монахиня или да се омъжа.“
„КАКВО?“ Отговорът на Киарета зае четвърт страница.
„Пруденция каза, че вече не съм от полза за коро. Каза, че на моята възраст е достатъчно ясно дали едно момиче го има в себе си, или не.“
„Ти беше най-доброто, с което разполагаха, когато дон Вивалди беше тук.“
Лицето на Мадалена помръкна.
„Тя ме попита дали той някога ме е…“ Спря да пише за момент и Киарета грабна скицника.
„Какво?“
— Дали някога ме е докосвал — прошепна Мадалена. — Знаеш.
Киарета се сети за момента преди години, когато мъжът бе плъзнал ръка по бедрото й на слизане от гондолата.
„Не го е направил, нали?“
Мадалена пак взе скицника.
„Не, разбира се!“
Допирът на устните на Вивалди до шията й беше невероятно малък жест, а лицето на Киарета издаваше изключителен ужас и Мадалена беше сигурна, че сестра й си мислеше за някой далеч по-сериозен акт. Беше се случило толкова отдавна и нямаше смисъл изобщо да го споменава.
Киарета забеляза изчервяването на сестра си.
— Никога не те е докосвал тук — тя се приведе напред и прошепна, прокарвайки длан по корсажа й, — или тук? — Ръката й потъна между гънките на полата й.
„Не! Та той е свещеник!“ Мадалена начерта две линии на кръст, за да подчертае смисъла на думите си и да покаже, че темата е приключила.
Остави скицника си настрана. Киарета легна обратно на леглото си, Мадалена стори същото, завладяна от самота, която беше толкова осезаема, че я накара да потръпне, изгубена като крайбрежна птица, надаваща крясъци в нощната мъгла.
„Къде ще кацне птицата — запита се — и къде ще кацна аз?“
Вероятността Мадалена да я напусне завинаги беше страшно плашеща и Киарета не можеше да мисли за нищо друго, освен как да замине заедно с нея. Нощ след нощ лежеше будна и кроеше безумни планове. Можеха да избягат заедно, но къде щяха да отидат? Щеше ли да им се наложи да се предрешат като мъже и ако да, откъде щяха да вземат дрехи? Можеха да се опитат да намерят обратния път до селото от тяхното детство, но дали нямаше да им се наложи да се омъжат там за някого, за да останат? Беше едва шестгодишна, когато напусна, но все още си спомняше, че мъжете бяха облечени в дрипи, а понякога приемният им баща се прибираше у дома, покрит с мръсотия и миришеше ужасно, а миризмата я караше да киха и очите й се насълзяваха.
Можем двете да станем монахини, помисли си една нощ. Това поне беше възможно и тя най-сетне заспа.
Приората седеше зад бюрото си, когато въведоха Киарета в кабинета й.
— От матроната разбрах, че си искала да ставаш монахиня? — Приората повиши глас и наклони глава встрани в знак на неодобрение. — Твърде неочаквано, Киарета, особено когато идва от една от ативите в коро.
— Да, Мадона, знам, но много мислих — отвърна Киарета. — Искам да положа клетва заедно със сестра си.
— Киарета, скъпо момиче — подхвана приората. — Привързаността ви една към друга е повече от очевидна, но чувстваш ли, че имаш призвание? — Вдигна вежди и се втренчи в нея.
Въпросът беше прост и естествен, но нещо в него удари Киарета със силата на буркиело, разбиващо се в док. Вдигна поглед към приората и забеляза фалшивата й усмивка, изкуствената загриженост в гласа й.
Пита ли Мадалена дали има призвание?
Планът, изглеждал й предната нощ толкова добър, започна да се разплита. Отвори уста да отвърне как няма желание да става монахиня и единственото, което иска, е приората да позволи на Мадалена да остане. Преди да успее да го направи, прислужницата на приората отвори вратата на кабинета.
— Синьоре Бембо е дошъл да ви види, мадона. Да му кажа ли да почака?
— Не, не, въведи го. Бих искала да чуе това.
Антонио Бембо беше облечен с черната мантия, задължителна за всички патриции във Венеция и Киарета разпозна в негово лице един от членовете на Нобили Уомини Депутати.
— Синьоре Бембо, пристигате в най-подходящия момент — посрещна го приората. — Киарета, повтори онова, което съобщи на мен.
Киарета понечи да изстреля на един дъх, че всичко е огромна грешка, но когато зърна изражението на приората, спря. Приората седеше като закована за стола си и от време на време се наместваше така, сякаш е нервна, но се опитваше да го прикрие.
В този момент от някакви скрити гънки на Киаретиния ум прозвуча глас, който й каза, че макар да е само на четиринайсет и не може да се мери по остроумие със синьоре Бембо или приората, ако намери кураж да изиграе докрай играта си, няма да завърши в манастир, а твърде вероятно — и сестра й.