„Не е заради това — идеше й да изкрещи, — но повече от всичко трябваше да внимава да не го ядоса.“
— За мен ще е много трудно, синьоре, ако тя не е тук. Сега се подготвям за първите си големи партии. Никога не съм живяла без нея.
— Нямаме планове да я отпратим незабавно — рече приората с тон, в който прозвуча малко повече съчувствие.
— Знам, че Мадалена има проблеми — продължи Киарета. — Сега нещо дълбоко в нея е различно. Не го разбирам и не мисля, че и тя го разбира. Но, моля ви, не я изхвърляйте така.
— Не мисля, че… — започна приората, но синьоре Бембо й махна да замълчи.
— Тя не е родена да прекара живота си в манастир — умолително продължи Киарета. — Не може ли да й се пусне кръв? Няма ли някакъв тоник? — После й хрумна друга идея. — Може би ако й намерите ученичка, преподаването ще е онова, което й харесва да прави. Може да й помогне.
— Скъпа моя, никой, освен джиубилате нямат право да печелят пари, като поемат външни ученички — отвърна приората. — Едва ли го предлагаш.
— Навярно ще е в състояние да им помага по някакъв начин? — Идеята все повече се харесваше на Киарета. — Тя е толкова търпелива и мила, знам, че ще е добра учителка. Няма да иска пари.
— С позволението на синьоре Бембо — приората погледна към мъжа, — ще говоря с маестра Лучана за възможността да вземе Мадалена да й асистира за нейните ученички?
Лучана! Киарета не беше помислила за това. Мадалена по-скоро би предпочела да стане монахиня.
— Маестра Лучана е много даровита музикантка — рече тя, — но не признаваше дарбите на сестра ми по причини, които и до ден-днешен не разбирам. — Харесваше й как звучи — като възрастна жена, която има да решава сериозни задачи, въпреки че не беше напълно сигурна откъде я бяха споходили този глас и този маниер. — Не вярвам да се съгласи, а ако го стори — да помогне, за да потръгнат нещата.
Приората въпросително я изгледа. Киарета пое дълбоко дъх, все едно се канеше да продължи, но промени намеренията си.
— Добре тогава — заключи приората и стана от мястото си, за да покаже на Киарета, че срещата им е приключила.
ТРЕТА ЧАСТ
ДЕСЕТА ГЛАВА
Елизабета Контарини беше изключително бледа и плетеницата от сини вени прозираше изпод кожата на ръцете й. Косата й бе прекалено тънка, за да я задържат гребените назад и кичурчета падаха върху слепоочията и лявата й буза, докато привеждаше шия над цигулката. Прехапа долната си устна — знак, че се е съсредоточила, показвайки върховете на малките си и леко извити резци. Устата й беше почти перфектно миниатюрно копие на сърцевидната форма на лицето й.
— Много е трудно — оплака се тя с тънко момичешко гласче.
— Да, така е — отвърна Мадалена. — Опитай отново и запомни да не извърташ ръката си навън, докато местиш пръсти по струните.
Богатството на семейството на Елизабета личеше от копринения брокат на роклята й и от гребените от злато и перли в косата й. Баща й беше важен човек, член на Конгрегационе, и затова в стаите за упражнения винаги настъпваше раздвижване, когато момичето се появяваше веднъж седмично за уроците си по пеене и цигулка.
Мадалена беше частната й учителка вече почти година. Бе започнала като асистентка на Лучана. През първите няколко месеца Киарета пресрещаше единайсетгодишната Елизабета преди и след уроците й по пеене. В началото я очарова, като я научи на същите дихателни техники, които преди години й беше показала Микиелина, а после небрежно подхвърли името на Лучана в един от разговорите им. Както очакваше, момичето изпитваше ужас от маестрата — толкова голям, че не беше постигнала почти никакъв напредък с цигулката за повече от половин година. За няколко седмици Киарета добре я обработи и й внуши да накара баща си да изиска Мадалена за нейна учителка на мястото на безформената лошо миришеща Лучана, която според Киарета била причината за кошмарите, които Елизабета изведнъж заяви, че сънува.
Щом Лучана бе изместена от картината, Мадалена откри, че Елизабета съвсем не е стеснителна. Всъщност момичето, изглежда, толкова отчаяно копнееше да си приказва с някого, та Мадалена често трябваше да й напомня да се съсредоточи върху музиката. Когато за първи път заговори за семейството си, Елизабета бе шокирана да разбере как новата й учителка няма ни най-малка представа, че сред предшествениците на ученичката й има шест дожа на Венеция — първият, управлявал в далечния единайсети век, а последният останал на поста до смъртта си преди по-малко от трийсет години. В света на Елизабета всички просто знаеха тези факти.