Сега Лучана беше мъртва и маестрото се беше завърнал. Щеше й се да отдаде вълнението си единствено на вероятността пак да свири на цигулка в коро. Щеше й се да не я е грижа за него, но колкото и да й се искаше да контролира въображението си относно значението на неговото завръщане, не успяваше. Позволи си да си спомни уроците им, намиганията му, докосването на ръцете му, симпатиите му и изтласка настрани болката. На този свят не желаеше нищо повече от това той да се върне в живота й.
В душата й се настани разочарование, когато се оказа, че не е сред цигуларките, които Вивалди беше повикал за частно прослушване. Маестрото щеше да композира много нова музика за коро и настояваше да я съобрази с музикантките и певиците, с които разполагаше. Първата му стъпка беше лично да чуе всяка атива. Вече беше преминал от струйната към секцията за духови инструменти, когато дойде редът на Мадалена да свири пред него.
„Спомена първо твоето име сред свирещите на флажолет“, написа й Киарета и въпреки че целта й беше да разведри сестра си, думите й се сториха празни дори на самата нея.
„Той не забеляза, че не съм в списъка с цигуларките, написа в отговор Мадалена. Ще ми се изобщо да не се налагаше да го виждам.“
„Той е тук и всичко зависи от него — написа Киарета. — Ще си вземеш ли и цигулката?“
„Защо? Вече е решено, нали така?“
Киарета загради думата „решено“ и начерта линия в полето.
„Ти ли реши? Трябва да кажеш какво искаш, а понякога се налага и да се бориш, ако наистина желаеш нещо. Твоят случай може би е различен.“
Мадалена извади от казонето малък нож в кожен калъф и подостри молива си, за да спечели достатъчно време да обмисли забележката на Киарета.
„Мислех, че мога да му кажа какво се е случило, ако ме попита“, написа тя.
„Не е добре да чакаш хората да забележат. Обикновено не го правят.“ Киарета се приведе напред.
— Вземи цигулката! — прошепна.
Мадалена влезе в залата и забеляза как погледът на Пруденция, новата маестра, се стрелват към калъфа за цигулка, който бе понесла със себе си. Лицето на Мадалена пламна от срам, че по някакъв начин е предала маестрата. Щом зърна цигулката, страните на Вивалди леко порозовяха, но Мадалена не беше сигурна дали е видяла добре, защото побърза да отмести поглед.
Вивалди я посрещна със сдържаността на безразличен домакин. Изслуша изпълнението й на флажолет и когато то свърши, смръщи вежди.
— Доста си добра — каза той. — Много напреднала в технично отношение, но съм объркан. Името ти не беше в списъка с цигуларките, а виждам, че си донесла цигулка.
Мадалена почувства да се изпотява под мишниците. После си спомни думите на Киарета и решително започна:
— Казаха ми, че има достатъчно фили дал виолино и съм нужна на флажолета. — С усилие вдигна очи към него. — Но аз обичам цигулката.
Вивалди задържа погледа си върху нея за няколко секунди, леко наклони глава встрани, все едно се опитваше да прочете в очите й остатъка от онова, което тя не изрече. Сетне се обърна към маестрата.
— Искам да чуя как Мадалена свири на цигулка.
Мадалена отвори калъфа. Ръцете й трепереха изключително силно и с мъка стегна струните на лъка. Започна с една от любимите мелодии на Елизабета, звукът се изкачваше нагоре, докато нотите стигнаха толкова високо, че се разпиляха наоколо, преди да се спуснат отново надолу.
Тя спря.
— Извинявам се. Много бързах и инструментът ми не е добре настроен. Мога да започна отново, ако искате, след като…
Очите на Вивалди блестяха, в ъгълчетата на устата му играеше усмивка.
— Не, няма да е необходимо. Мислех си, че флажолетът… че може би си свикнала с него и не исках да се отдавам на други предположения.
Той се обърна към Пруденция.
— Надявам се, няма много да ви притесни загубата й, но вярвам, че имаме по-голяма нужда от нея като цигуларка. — Кимна небрежно на Мадалена. — Това е всичко. — После погледна обратно към маестрата и попита: — Има ли някой друг за прослушване днес?