Гласът на приората върна Киарета към належащия въпрос.
— Ти си красива млада жена и имаш обожател, който едва ли ще те чака. Не е необходимо да се омъжваш веднага. Всъщност може да останеш тук още година, дори повече, защото Конгрегационе по всяка вероятност ще настояват „Пиета“ да се възползва от таланта ти още известно време.
— Могат ли да откажат?
— Да откажат да ти позволят да се омъжиш ли? Разбира се. И щяха да го сторят, ако кандидатът ти не беше подходящ. — Тя се засмя. — Клаудио Морозини е син на един от Нобили Уомини Депутати. Мисля, че е важен само въпросът за цената, която семейството му ще трябва да плати, за да убеди Конгрегационе, че „Пиета“ не е претърпяла твърде сериозна загуба. Но ако се съгласиш да се срещнеш с него, ще разполагаш с възможността да разговаряте тук, в моя кабинет, и ако се съгласиш, преговорите могат да започнат…
— Преговори?
— За твоята зестра и сумата, която семейството ще остави на коро като компенсация за загубата ти.
— Но аз нямам зестра. Само няколко вещи в казонето.
— Нашите възпитанички не са просякини. Горди сме, когато сключат добър брак и на всяка от тях даваме зестра.
Кръвта на Киарета пулсираше в слепоочията й.
— Може ли още малко да помисля по въпроса?
— Разбира се, но семейството много ще се изненада, когато разбере, че което и да е момиче от Венеция не е подскочило от щастие, когато е получило предложение от Клаудио Морозини. Най-малкото поне ще трябва да мога да им съобщя, че си се съгласила той да те посети.
— Добре, в такъв случай казвам „да“. — Киарета кимна, отчасти, защото идеята й харесваше, отчасти защото така щеше да сложи край на изтощителния разговор.
Чувството да разполагаш с властта да решаваш е прекрасно, но беше твърде далече от въпроса какво всъщност искаше.
„Желанието ми е да пея където и когато си пожелая, толкова дълго, колкото ми се иска — помисли си тя. — Освен това не искам да се откъсвам от сестра си.“
Но в един свят, където повечето й желания бяха невъзможни, може би беше взела правилното решение да се съгласи да се срещне с кандидата си.
А може би не. Потръпна. „Не искам да мисля за това“, каза си. Докато вървеше към отделението, не мислеше за нищо друго.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Лиарета остави иглата и въздъхна. Всеки момент щеше да прозвучи камбаната за обедната молитва, а после идваше ред на обяда.
— Защо още ги няма?
— Може би ще дойдат следобед — отвърна Мадалена и вдигна поглед от ръкоделието си.
Бяха получили разрешение да прекарат сутринта в малка стая близо до кабинета на приората. Киарета бе изтъркала лицето и шията си с парче груб плат и беше пощипвала бузите си, докато кожата й не светна. Бяха й казали да си облече черната концертна униформа, украсена с дантелената яка, която Мадалена бе изработила за нея преди няколко години. Мадалена си беше играла с косата й, докато тя не заблестя и я прихвана в ниско руло на тила.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Киарета сестра си.
Мадалена се засмя.
— Аз трябва да ти задам този въпрос!
— Не. Знаеш какво имам предвид.
Преди няколко години Киарета беше молила приората да не отпраща Мадалена, а сега, изглежда, тя щеше да напусне „Пиета“. Минути след като бе дала съгласието си да се срещне с Клаудио, я беше обхванала тревога и едва не се върна да отложи срещата.
По-късно седна на леглото си и нарисува скица, на която беше изобразила самата себе си със стичащи се по страните й сълзи.
„Вдигнах голяма врява, за да ги накарам да те оставят, защото имах нужда от теб, а сега… каква сестра съм, като ще те напусна?“, написа, преди да отиде да чака мълчаливо пред стаите на маестрите, където вече живееше Мадалена. Когато сестра й излезе, Киарета й подаде скицника.
Мадалена направи знак към отделението на Киарета и двете отидоха там, за да поседнат на леглото й.
„Това е различно. Аз съм доволна, че съм тук — написа в отговор Мадалена, — а ти — не.“
„Но ти ще останеш сама!“
„Сама в „Пиета“? Понякога ми се ще това да е възможно! А и винаги съм знаела, че един ден ще си тръгнеш оттук.“
Мадалена нарисува пеперуда, написа под нея „Киарета“ и добави —. „Не можеш цял живот да останеш на едно цвете. Ще си пропилееш истинския живот, ако останеш тук.“
— Ще си пропилея живота? — Огледаха се да видят дали матроната не ги е чула, но тя изобщо не се мяркаше из стаята. — Мадалена, ти чуваш аплодисментите! — прошепна Киарета. — Виждаш всички партита, на които ходя. Дожът ме поздравява по име! Справих се доста добре.