— Защото за Клаудио крайният изход никога не е подлежал на съмнение. Членовете на Авогадори се сменят всяка година, а през тази неговото семейство има много поддръжници там. Просто беше нужно време, за да се заобиколят правилата. — Приората седна срещу Киарета и многозначително се наведе напред. — Независимо от всичко, е страхотно постижение. Един регистриран брак означава, че децата ти ще бъдат признати. Синовете ти ще бъдат членове на сената, а дъщерите ти ще могат да сключат добри бракове. Без това — тя сви рамене — щеше да е много просто. Нямаше да разрешим да ни напуснеш, а той нямаше да те поиска.
Приората погледна Киарета в очите.
— Клаудио е добър човек. От него ще излезе чудесен съпруг. Ще се сблъскаш с трудности, сигурна съм, главно от страна на хора, които смятат, че е трябвало да избере някоя от техните собствени дъщери. Освен това чух, че майката на Клаудио не е твърде убедена в избора му. Ще трябва да си силна, но аз знам, че си такава. Наблюдавала съм го през целия ти живот.
Приората стана и приближи до казонето.
— Не спирай да си напомняш, че регистрацията слага край на проблема. Ако Авогадори ди Комун казват, че си достатъчно добра за Клаудио Морозини, значи наистина е така. — Наведе се и пъхна ключ в ключалката. — Искаш ли да погледнеш?
В казонето Киарета видя единствено черно наметало и воал, върху които беше положен молитвеник с елегантно гравирана кожена подвързия.
— Това подарък за булка ли е? — попита тя. — Изглежда по-скоро като дар за монахиня.
— Бялата ти рокля ще пристигне по-късно, за сватбата. — Приората отмести настрана наметалото и воала, разкривайки черна рокля на дъното на казонето. — Извади я да я погледнем.
Роклята имаше тежки кадифени поли, корсаж и ръкави от дамаска, избродирани с черно, примесено със златисто. Парчето по средата на корсажа бе изработено от бяла коприна, поръбена с дантела, която стигаше до ключиците.
— Прекрасна е — прошепна Киарета, вдигайки роклята пред очите си. — Моя ли е?
— Разбира се. — Приората се засмя. — Подходяща е, за да те представи един горд жених пред семейството си. Той ще дойде утре, за да те отведе на годежното тържество. Ще трябва да се покриеш с това — тя вдигна наметалото, — а докато не се омъжиш след година, ще трябва също да носиш и това. — Приората вдигна воала и го сложи върху главата на Киарета.
Когато възрастната жена отметна воала, забеляза, че лицето на Киарета е пламнало.
— Всичко е толкова странно — отбеляза Киарета, покри лицето си с ръце и почувства дъха си върху пръстите си.
— Хайде, ела — подкани я приората. — Да изпробваме роклята. Тя би направила всяка млада невеста щастлива.
На следващия ден следобед Клаудио влезе в кабинета на приората и видя Киарета да го чака, застанала пред огъня. Лицето му се озари от задоволство. Антония, наскоро омъжила се, бе дошла сутринта с лосиони и масла и ги беше втрила във всеки сантиметър от кожата й, докато Киарета не светна и не замириса на нещо средно между гора и букет цветя. После беше сресала косата й и я беше захванала отстрани с орнаменти, които бе донесла от дома си, преди да постави съвсем лек слой червило върху устните и страните й и да й помогне да си облече роклята.
Този път гондолата наистина пристигна само за нея. Малка газена лампа хвърляше светлината си върху цветните възглавници и шарените наметки, които Клаудио беше оставил в кабината, за да не й е студено. Двамата нервно се настаниха вътре на безопасно разстояние един от друг, докато Антония, кипяща от ентусиазъм, не спираше да говори какъв късмет е извадила, че най-добрата й приятелка ще стане нейна сестра.
Пристигнаха до дока на Палацо Морозини. Посрещнаха ги запалени факли, въпреки че следобедните сенки едва сега започваха да се сгъстяват. Светлината от свещниците върху страничните маси в пиано нобилето се отразяваха в огледалата зад тях. Между гостите се движеха слуги и предлагаха малки чаши вино, докато трио музиканти, настанени на същото място, където често беше пяла Киарета, свиреха за фон.
— Ето ги! — избумтя гласът на Бернардо Морозини. — Къде е жена ми?
Едра жена с месеста шия, преливаща над деколтето на корсета й, се насочи към тях от другия край на стаята. Изрусената й коса падаше на къдри около лицето. Докато вървеше, златните нишки в зеления брокат на ръкавите и парчето от предницата на роклята й отразяваше светлината на факлите под странен ъгъл, създавайки остро сияние, което изчезна едва когато жената се изправи пред тях.