Киарета беше твърде завладяна от емоции, за да успее да продума.
Приората сложи бродирана торбичка на бюрото си.
— Реших засега да не ти показвам писмото. Може би и това ще се случи някой ден, но има нещо друго, което навярно ще пожелаеш да видиш. — Тя извади два дребни кремави на цвят предмета и ги сложи в ръката на Киарета.
Киарета прокара пръсти по гравираните върху парчетата цветя.
— Не разбирам.
— Бяха сред вещите, оставени от майка ти. Счупила е един гребен на три, за да има начин да се докаже, че именно тя е вашата майка, ако някой ден се върне да ви потърси. По едно парче за всяка една от вас.
Киарета опипа грапавите ръбове на слоновата кост, опитвайки се да асимилира казаното.
„Майка ми е счупила това със собствените си ръце.“ Преди за нея майка й беше абстракция, но сега сякаш усещаше присъствието й в кабинета. Киарета вдигна очи, все едно да улови духа й, преди да е изчезнал, и с изненада установи, че стаята продължаваше да си е същата с разликата, че приората бе застанала пред нея.
— Предпочитаме филите да не знаят за съществуването на подобни вещи — обясни тя. — При така стеклите се обстоятелства мисля, че мога да ти позволя да задържиш твоето парче, но не виждам начин Мадалена да получи своето.
Киарета не бе преставала да плаче, откакто приората й каза за майка й, пръстите й не спираха да галят двете парченца слонова кост от мига, в който ги бе усетила върху дланта си.
„Искам си парчето. Искам да знам, че то е затъкнато някъде. Искам да знам, че майка ми е с мен.“
Приората продължаваше да говори.
— Заради Мадалена се поколебах дали да ти ги покажа, но после си помислих, че може би ще успея да те убедя да не й казваш нищо.
„Не мога да го направя“, помисли си Киарета. Сложи обратно своето парче от гребен в торбичката и я подаде на приората.
— Благодаря ви — промълви. — Но няма да се съглася да запазя всичко в тайна от Мадалена, затова вие запазете двете парчета, ако не възразявате. — Киарета не отместваше поглед от жената пред себе си по време на проточилото се изнервящо мълчание.
— Добре — съгласи се приората накрая и усмивката, започнала от очите й, се разля по цялото й лице. — От малка отстояваш позициите си. Съжалявам всеки извън „Пиета“, който се опита да те накара да направиш нещо, което не желаеш.
Тя подаде торбичката на Киарета.
— Сигурна съм, че при теб ще е на сигурно място.
— И мога да я покажа на сестра си?
— Да, но само ако се съгласи да не го обсъжда с никого другиго. Освен това мисля, че е най-добре ти да пазиш и нейното парче. Ще ми обещаеш ли?
Киарета кимна и скри торбичката в джоба на престилката си.
— Предпочитам това пред перлите си — призна, потупвайки издатината в джоба.
Извърна се да си върви, но приората я спря.
— Искам да ти кажа още нещо. Скъпо мое дете, ако се чудиш дали има нещо в произхода ти, от което да се срамуваш, със сигурност няма. „Пиета“ съществува, защото във Венеция има проблем, за който не можеш да бъдеш обвинявана. Онези, които, предполагам, са те засегнали, са същите, чиито синове и братя всяка година създават нови отделения за нас, тъй като не съумяват да намерят подходящата жена или пък не могат да си позволят да се оженят. — Тя млъкна и затвори очи. — Понякога си мисля, че Божията майка трябва да плаче за нас, за това, че нашият град е разрушил връзките между родители и деца заради гордостта на малцина, които ги е грижа единствено как да запазят мястото си на върха.
С настъпването на коледната пауза на карневале Киарета започна да се среща по-често с Клаудио. На Бъдни вечер заедно присъстваха на службата под златните куполи на базиликата „Сан Марко“, а после тръгнаха през Пиаца Сан Марко.
— Не съм виждал друг човек да се моли толкова усърдно като теб — отбеляза Клаудио, когато излязоха от църквата и се поспряха да се възхитят на редиците свещи, запалени на прозорците около площада.
— Какво очакваш? С цялото мълчание в „Пиета“ на човек му е най-лесно да разговаря с Бог и Светата Дева. — Смехът на Киарета бързо замря. — Искаш ли да знаеш за какво се молех?
— За мен ще е чест.
— Искам майка ти да ме приеме.
— Какво те кара да си мислиш обратното?
„Каза, че трябвало да се омъжа за месар.“
— Мислех, че е очевидно. Антония чака да й позволя да обсъди проблема с теб.
— Мили Боже! — възкликна Клаудио. — Ще се изненадам, ако изобщо ми останат уши, когато престане да прогаря дупки в тях. — Усмихна се, но забеляза унилото лице на Киарета. — Просто направих опит да се пошегувам, любов моя. Доста неуспешен, признавам.