— Сигурен съм, че в „Пиета“ няма да останат особено впечатлени от придружителя, който са избрали — отбеляза Клаудио, — но аз съм доволен. — Той я придърпа към себе си и устните му потърсиха нейните. — Може ли? — попита я.
— Гондолиерът — прошепна Киарета.
— Не се притеснявай от него. Работата им е да не забелязват, но — още по-важно — да не говорят. — Той хвърли поглед към гондолиера, който се мъчеше да ги държи настрана от другите лодки. — Кажи й, Биасио. Кажи й за клетвата, която си положил.
Гондолиерът се засмя.
— Не се притеснявайте от мен, синьорина. Ако видя, нека да не запомня, а ако кажа, нека умра.
— Вярно е — кимна Клаудио. — Ако не може да им се вярва напълно, няма да имат работа. Всеки, който разкрие какво е чул или видял, най-вероятно ще се озове в канала с гърло, прерязано от колегите му гондолиери.
Киарета потръпна.
— Колко ужасно.
— След няколко години ще казваш „Колко хубаво“. Въпреки това, специално за теб — малко уединение. — Той наклони чадърчето, за да ги скрие от гондолиера.
Приближи лице до нейното и тя обърна глава към него. Устните му докоснаха нейните. Вече я беше целувал няколко пъти и тя усети сладката позната тръпка, която тръгваше от челюстта й към ребрата и спираше дъха й. Устните му се впиха в нейните и болката се превърна в приятно пробождане. Едната му ръка обгърна гърба й, а другата се спусна към кръста й и я придърпа още по-близо.
Вдигна се такава голяма врява, че Клаудио се дръпна и отмести чадъра.
— Виж — каза той и й помогна да стане. — Дожът хвърля пръстена във водата. Това би трябвало да направи морето достатъчно щастливо и да ни дари с цяла година спокойно време.
— Спокойно време. Надявам се — рече Киарета и посегна да го погали по страната. Обърна се да погледне към гондолиера, който се ухили и закри очите си с длан.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Към средата на лятото богатите от Венеция вече бяха избягали в провинцията за годишното празненство виледжиатура. Морските течения бяха отнесли по-голямата част от мръсните води на Канале Гранде, но останалите в града трябваше да се примирят с миризмата на сяра и загнили боклуци, издигаща се над по-малките канали и площади от вътрешността. „Пиета“ се намираше на лагуната и беше спасена от най-лошото, но все пак момичетата изнемогваха от жегата и се опитваха да се скрият от нея в сенчестите участъци на двора или в стаите, където проникваше лек бриз.
Въпреки всеобщата апатия, Мадалена никога не беше виждала Вивалди толкова възбуден. Белите копринени ризи, по които се събличаше заради сгъстения морски въздух, бяха прозрачни от пот и разкриваха бледата кожа на гърдите и шията му. Той нервно тропаше с крак, когато на репетиции се губеше време покрай счупени духови инструменти, скъсани струни и от устата му изригваше поток от думи на латински, които звучаха по-скоро като ругатни, отколкото като молитви.
Най-страшните му избухвания изригваха в отсъствието на ативите и на тях ставаха свидетелки сото маестрите. За разлика от останалите, Мадалена познаваше нрава на Вивалди отпреди, особено в моменти, когато се опитваше да балансира нов оперен сезон и задълженията си към „Пиета“. Отдавна беше стигнала до заключението, че най-добрият отговор при такива случаи бе да си намери каквато и да е работа и да изчака маестрото да се успокои.
Сото маестрата на всяка група инструменти сядаше сама с Вивалди, за да преминат заедно през всяка нова композиция преди началото на репетициите. Когато идваше редът на Мадалена, тя обикновено биваше толкова разсеяна поради разнообразните си задължения и нямаше време да се замисли колко различен беше тонът на срещите им от по-ранната й младост. Затова една сутрин й дойде като шок, когато той отпусна цигулката в скута си и й призна, че не знаел какво щял да прави без нея.
— Когато свирех тази мелодия в Падуа, музикантите винаги изоставаха с половин такт и трябваше да се боря с тях, за да ги накарам да я изсвирят така, както съм я написал.
Очите му се навлажниха.
— С теб винаги е по-добре. Разчитам на това.
Нежността в гласа му изненада Мадалена и за момент защитната стена, която беше издигнала, за да се предпази от него — нейният професионализъм, отговорностите й, зрелостта й — изчезна и тя отново се почувства като малкото момиче, което живееше за комплиментите му и за интимните мигове с него.
„Това беше тогава, сега си е сега — казваше си тя, опитвайки се да пропъди чувството на неловкост, което караше сърцето й да тупти по-бързо. — Не искам отново да изпитвам същото към него, както навремето.“