Вивалди извади цигулката си от калъфа.
— Виждаш ли нещо различно? — Отне й няколко секунди да забележи, че беше преправил инструмента си: грифът се спускаше почти до магаренцето на цигулката. — Можеш ли да се досетиш какво се постига по този начин? — попита я той, взе лъка и изсвири най-високия тон на една обикновена цигулка, после заподскача от интервал на интервал, докато пръстите му не можеха да стигнат по-надолу.
— Погледни сега тази. — Вивалди прокара пръсти по дървената част на лъка си, за да покаже как извивката е намалена. — Експериментирах у дома. Опитай се да направиш същото с твоята цигулка — и засвири от най-високия до най-ниския интервал и обратно.
— Не мога — отвърна Мадалена. — Знаете, че лъкът ми веднага ще отскочи от струните.
— Но не и с моята цигулка! — Лицето му розовееше от вълнение. — Ще покажа на Венеция нещо изключително невероятно и на следващия ден, когато се събудят, всички ще се чудят дали не е било сън. Само почакай да видиш, Мадалена Роса, само почакай.
Концертът в задушната църква вървеше към своя край, когато Вивалди засвири каденцата, за която беше говорил на Мадалена. Тя започна както обикновено, с полет на бързи ноти, водещи към няколко такта, звучащи като селска жига. Изсвири кратка музикална фраза, повтори я с нарастващи по височина тонове, изкачваше се по-нагоре и по-нагоре, и по-нагоре, все по-близко и по-близко до магаренцето на цигулката, извиваше лъка си, докато звуците, които излизаха изпод него вече не бяха звуци на цигулка, а на птици, чуруликащи в короната на дърво. Посегна към най-ниската струна, добави една-единствена нота в синкоп, преди да понижи, повеждайки останалата част от оркестъра към жизнерадостните финални тактове.
— Хареса ли ти? — попита я той после.
— Мисля, че през цялата каденца не смеех да дишам.
— Добре — кимна той, затвори калъфа на цигулката си и триумфално го потупа.
Мадалена изпита облекчение, че не е забелязал липсата на отговор на въпроса му. Каденцата по-скоро бе предизвикателство към слушателите, а не красиво произведение, гениална, но не толкова приятна. Звънеше в ушите й в продължение на дни.
Вивалди се оказа прав. Каденцата му се превърна в основна тема на разговор във Венеция. Но макар на следващата седмица да влезе в „Пиета“ с леката стъпка и изправените рамене на победител, скоро пак се зарови в работата си.
Сватбата на Киарета беше след няколко месеца и срокът да се напише музика за нея ставаш все по-кратък. За нейното последно появяване пред публика той композираше роля в нова оратория. Всичките пет солови партии, мъжки и женски, на „Джудит Триумфираща“ трябваше да бъдат изпълнени от фили ди коро. Останалите певици щяха да формират хора на еврейките, ако гласовете им бяха високи, или нападащите ги вавилонци, ако гласовете им бяха по-плътни. В ораторията щеше да вземе участие всяка музикантка и певица от коро, щяха да бъдат включени дори много от пенсиониралите се и инициатите, така, че мощната армия на Навуходоносор и героичната съпротива на Джудит да не звучат неубедително. Залите на „Пиета“ кънтяха от инструментите на филите, които свиреха не само на обичайния набор от духови и струнни инструменти, но също биеха барабани и надуваха тромпети.
Грандиозният финал през ноември щеше да се предшества от двумесечни концерти и стресът, на който бяха подложени ръководителките на коро, беше по-голям от всичко, което Мадалена беше изживявала до момента. Вивалди беше на път да се срине. Няколко дни преди първия за сезона концерт една сестра влезе на пръсти в залата и шепнешком помоли Мадалена да отиде с нея. Маестрото, излязъл от репетиции преди около час, бил намерен в коридора бездиханен. Отнесли го направо в болницата, където сестрите успели да го съживят с ароматни соли, но понеже чули, че Мадалена знае по-добре от тях как да се справя с тези негови пристъпи, я повикали на помощ.
Тя влезе в лазарета и завари Вивалди с обичайния му тен и подобрено дишане. Сестрите подреждаха наоколо, но точно когато Мадалена прекрачи прага, ги повикаха при пациентка, получила удар. Всички се спуснаха навън, оставяйки наоколо безпорядък. Изведнъж Мадалена и Вивалди се оказаха сами.
— Никой друг не е толкова загрижен за мен — промълви той леко задъхано. — Виж колко бързо пристигна.
Мадалена не седна до него, макар той да й направи знак. Приближи до плота и започна да сгъва влажните кърпи и да подрежда по групи шишенцата и кутийките с ароматни соли. Откакто се беше завърнал в „Пиета“, тя бе успявала да избягва да остава насаме с него, ако нямаха някаква съвместна работа, която напълно да ангажира вниманието им.