„Той няма нужда от мен. Трябва просто да си намеря някакво извинение и да си тръгна“, помисли си, но любопитството й надделя и остана да чуе какво ще й каже Вивалди.
— Сестрите изглеждат доста добре подготвени — отбеляза тя. — Бих казала, че са се погрижили много добре за вас.
— Те са сестри. Биха направили същото за всеки. — Вивалди шумно въздъхна. Мадалена прекъсна заниманието си и се обърна. Той я гледаше.
— Живея сам — продължи маестрото. — С изключение на слугиня, на която плащам да ми приготвя вечеря и да разчиства след мен. — Той се изправи и се зае да оправя дрехите си, умишлено избягвайки да гледа към нея. — Често се чудя какво би било, ако не бях положил клетва да служа на Бог, ако имах някого, който да се грижи за мен, защото така е решил.
„Защо ми говори такива работи?“
— Когато дойдох в „Пиета“… Може би не трябва да ти го казвам… — извърна с гръб към нея. — Нямах търпение да те видя. Ти си най-истинският и най-искреният човек, когото познавам. — Очите му я обгърнаха, когато тя се изправи срещу него, притиснала гръб към плота. — Гледам те сега, толкова зряла, напреднала и… — Очите му проблеснаха и гласът му трепна — леко, но забележимо. — И съм толкова горд.
Той облегна гръб на възглавниците и пак й направи знак да седне до него, но тя остана на мястото си. Вивалди отпусна ръце върху коленете си и започна да се поклаща напред-назад, леко и нервно.
— Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Стореното сторено, но не мога да не завиждам на мъжа, който ще се ожени за теб.
„Трябва да си тръгна — каза си тя. — Трябва да го укоря, че си позволява да ми говори така, а после да изляза от стаята.“
Вивалди вдигна поглед към нея, най-сетне беше забелязал продължителното й мълчание.
— Казах твърде много.
— Да, така мисля.
— Прости ми. След пристъп винаги съм по-искрен от обикновено. Сякаш може би предчувствам, че следващият би могъл да отбележи моя последен земен миг, затова не искам да оставям нещата незавършени.
— Може би.
— Мадалена, погледни ме. — Вивалди се изправи, обърнат с лице към нея, но не направи опит да я доближи. — Няма да казвам нищо повече, обещавам. Но искам да знаеш, че ценя моментите, които съм прекарал с теб повече от всички други в живота си. Дълбоко ще се натъжа, ако думите ми са те накарали да се чувстваш неудобно от присъствието ми.
— Не — отвърна Мадалена. — Няма. Имат нужда от мен за репетицията. — Кимна леко, обърна се и напусна стаята.
В следващия половин час Мадалена пропускаше встъпителните си знаци, четеше погрешно ролята си. Накрая остави лъка. Оправда се с главоболие и помоли да я извинят, задето ще се оттегли. Легна на леглото си в тихата стая, но не можа да си обясни какво я притесняваше повече — това, което Вивалди беше казал, или обещанието му никога повече да не й говори по този начин.
Мадалена не сподели с Киарета за изреченото от Вивалди. Помнеше с колко напрежение се насищаше връзката й със сестра й навремето, когато се намесваше името на Вивалди, и не желаеше да съживява онова, което бяха оставили зад гърба си. Но да се довери на сестра си щеше да е трудно и по друга причина. Дори преди срещата й с Вивалди в болницата между сестрите се беше възцарило неловко мълчание заради спор между Киарета и маестрото. Водещата роля, тази на Джудит, трябваше да бъде изпълнена от глас, достатъчно драматичен, за да накара публиката да си я представи как реже глава с едно замахване на сабята, а гласът на Киарета беше твърде сладък. Тя прие, че последната й роля няма да е главната, но конфликтът започна не на шега, когато Киарета разбра, че Вивалди не е написал дори втората по важност роля за нея. Вагаус, евнухът — слуга на Холоферн, генерал на Навуходоносор, щеше да се изпълнява от Барбара, която — Киарета бе убедена в това — Вивалди подготвяше да заеме нейното място.
Киарета беше слисана.
— Това е моето последно изпълнение и какво — играя прислужницата! — извика тя, размахвайки нотните листа пред лицето на Вивалди.
— Съжалявам — каза й той. — Не мога да рискувам да ти дам по-голяма роля. Нямаш време за репетиции. Страхувам се, че ще ти е трудно да се справиш дори с това.
— Аз съм най-добра от всички в четенето на ноти от прима виста! — възрази Киарета. — Можеше малко да промените тоналността. Щях да направя ролята на Барбара или да пея Озиас. Той се появява чак накрая и неговата партия е по-кратка, така че ще има по-малко за учене. И ще съм последна. Ще ме запомнят.