Киарета се поклащаше напред-назад, изпълваше дробовете си с въздух и ги изпразваше с тихи въздишки, докато изчакваше реда си. Джудит викаше Абра да я подкрепи в час на нужда.
— „Подобно на гургулица ти говоря, моя вярна приятелко“ — пееше Катерина, подобно на птичка.
Музиката беше така прекрасна, толкова перфектна, че въпреки завистта си към другото момиче, Киарета усети да се разтапя в нея. Солото свърши и една от най-новите инициати подаде на Катерина кърпа да избърше потта си и тя уморена зарови лице в нея, без да забелязва изпълнения с обожание поглед на момичето.
Вивалди беше написал изключителна ария, с която Киарета да отговори, но за неин ужас, по време на речитатива, водещ към нея, гласът й зазвуча несигурно и леко пискливо. Тя се помъчи да отвори гърлото си, докато Мадалена свиреше мелодията, която тя трябваше да подхване. Последният път, в който се представяха заедно трябваше да е идеален и гласът й се успокои. Само след минута арията на Катерина остана зад гърба им и публиката принадлежеше изцяло на Киарета.
Акомпаниментът на Мадалена притихна. Гласът на Киарета се разнесе из църквата, изпълнен с болката на раздялата. В него имаше всичко, което можеше да предостави един глас. Нотите се надигаха и падаха, чуруликаха и вибрираха. Пееше така, сякаш щеше да полети от балкона, да стигне до задната част на църквата и да се понесе право към рая, преди да се върне обратно на земята, за да доведе арията си до завършек.
— „Абра! Абра!“ — извика Джудит след няколко минути, след като вече беше отсякла главата на Холоферн.
Киарета изпълни героинята си с радост от успеха на мисията им, плъзгайки гласа си надолу-нагоре, сякаш пияна от щастие. И после се впусна в омразната последна ария, изтръгвайки най-доброто от тоновете, които й харесваха. Пое дълбоко дъх за последен път и отново накара гласа си да полети, сбогувайки се с него, докато го запращаше към наклонените греди на покрива. Сетне всичко свърши.
В седмицата до сватбата всяко движение, всяка стъпка на Мадалена и Киарета им се струваше неестествена. През последните няколко седмици Мадалена имаше удоволствието да се наслаждава на лукса да се упражнява единствено в присъствието на сестра си, свиренето на цигулка в стаята им сега й изглеждаше като извиване на счупена ръка, затова държеше инструмента заключен в калъфа му.
Една нощ Киарета затананика, после спря.
— Продължавай — насърчи я Мадалена.
Киарета погледна към сестра си с унила усмивка.
— Предполагам, трябва да се упражнявам да свикна с това, че нямам нищо за упражняване. — Остави настрана ръкоделието си и двете се запътиха мълчаливи към леглата си.
Сватбената рокля и воалът на Киарета бяха разстлани в съседна на кабинета на приората стая. Антония и майка й пристигнаха и завариха Мадалена да разресва косата на сестра си, която според венецианската традиция щеше да е пусната свободно. Антония, чиято талия се закръгляше поради първата й бременност, плесна радостно с ръце, когато стегнаха корсета на приятелката й. Дори Джустина се поддаде на вълнението, докато закопчаваше около шията на новата си снаха семейно бижу с обсипана със скъпоценни камъни висулка, която сама беше избрала.
Венецианките винаги се омъжваха в семейните им църкви. „Пиета“ беше домът на излизащите от нея булки, но за да се държат под контрол вълнението и въображението на останалите момичета, на тях обикновено не им се разрешаваше да присъстват на бракосъчетанието. За сватбата на Киарета Анна Мария и останалите момичета от коро бяха получили специално разрешение да наблюдават мълчаливо от балкона. Единствено Мадалена бе Допусната до църквата заедно с най-близките роднини на Клаудио. Стояха в малкото осветено от свещи място край олтара, докато останалата част от църквата тънеше в дълбоки сенки. Безцветният глас на свещеника изчезна в тъмнината, докато напредваше с брачната литургия.
Когато официално бе провъзгласена за съпруга на Клаудио, Киарета премина през тъмния, потънал в тишина главен кораб на църквата, хванала мъжа си подръка. Бернардо се втурна пред тях да им отвори вратата и те излязоха навън под потоците златна слънчева светлина. Рива беше пълна с любопитни зяпачи, които се блъскаха да зърнат булката поне за миг.
— Киарета! Киарета! — крещяха отново и отново.
Пред очите й беше спуснат воал, но Киарета виждаше лицата им, докато вървеше по обсипаната с цветя пътека.