— Само ще ме накарат да мисля — поясни. — Предпочитам да не ми се напомня.
Киарета обаче искаше да помни. Достатъчно странна се чувстваше между членовете на семейство Морозини. Помагаше й да знае, че миналото й е също толкова населено е живи човешки същества, както на всички останали. Само дето не ги познаваше.
След като скри торбичката в казонето, ръката й се спря върху комплект поръбени с дантела калъфки за възглавници, които Мадалена й беше подарила за сватбата. Съгледа ги и я обля вълна от страх. Как ли щеше да се промени връзката й със сестра й сега, когато бе напуснала „Пиета“? Все пак докато се оглеждаше из стаята, бъдещето не й изглеждаше мрачно, а само непознато. Леглото беше голямо и удобно, все едно спеше на облак, а будоарът, свързан със стаята, за който Клаудио й беше казал, че също е неин, беше по-голям от стаята, която с Мадалена си поделяха само допреди ден. Клаудио разполагаше със собствени стаи на същия етаж и понеже родителите му живееха на долния, портегото, към което се отваряха вратите на стаите им, щеше да е само тяхно. Ами Клаудио? Трябваше да свикне с един живот, в който всичко, включително навиците на съпруга й, беше ново. Както и да е, беше си мислила, че когато се събуди, Клаудио щеше да е до нея.
Следвайки съветите на Антония за изискванията към една съпруга на патриций, Киарета захвана косата си отзад, сложи си тънка златна диадема.
— Киарета Морозини — каза тя на отражението си в огледалото. Имам фамилия. — Киарета Морозини — повтори и се опита да се усмихне така, както би го сторила, ако поздравяваше света.
Облече си скромна рокля, за която й бяха казали, че ще е подходяща за през деня, когато няма да й се налага да излиза от къщата. Изрязаното й деколте беше поръбено с панделка, изтъкана от златист конец и украсена е дребни стъклени мъниста. Точно под гърдите й започваше обемиста копринена пола и падаше тежко надолу към пода, а тесните ръкави в синьо, подбрани така, че да подхождат на очите й, се разширяваха към лактите, за да й позволяват да движи ръцете си. Завърза обувките с меки подметки и отвори вратата.
В портегото цареше тишина. Естествената светлина почти беше изчезнала, отстъпвайки място на сгъстяващия се мрак, предвещаващ дъждовен ден.
— Клаудио? — извика тя.
Ехото заглъхна, без да е получила отговор. Почука на вратата на кабинета му и когато никой не се обади отвътре, тя я отвори, за да се увери, че лампите са изгасени.
Привлечена от светлината, струяща през прозореца в дъното на портегото, Киарета излезе на лоджията към Канале Гранде. Гондолиерите минаваха, без да обръщат внимание на падащите във водата дъждовни капки и викаха един на друг. Тя дълбоко си пое дъх и изпита странно чувство от факта, че е сама навън.
— Какво правиш там? — Джустина Морозини стоеше в портегото. Направи знак на Киарета да влезе вътре. — Трепериш — изрече тя с тон, който, за разлика от друг път звучеше по-скоро загрижено, отколкото критично. — Клаудио излезе за работа и ще отсъства целия ден — обясни свекърва й, предвиждайки въпроса на Киарета. — Добре ли си?
— Да — бързо отвърна Киарета. После, давайки си сметка, че Джустина я пита за случилото се между нея и Клаудио през първата им брачна нощ, се изчерви.
— Сега, като знам, че си станала, ще наредя на слугите да сменят чаршафите — рече Джустина и махна към стълбището закъм пиано нобилето. — Ще дойдеш с мен и ще слушаш, за да се научиш как сама да разговаряш с тях занапред.
Джустина дръпна въжето на звънеца.
— Зуана ще е тук след минута. Слугите ни гледат да не се мяркат пред погледа ни, но ще видиш, че не са далече и винаги пристигат навреме.
— Чаршафите в спалнята на синьората трябва да се сменят — нареди тя на младата слугиня, която се втурна в стаята. — И гледай да го направиш както трябва, за да няма никакви следи от петна.
— О, Боже — възкликна свекървата, когато след излизането на прислужницата се извърна и видя покритото с плътен слой червенина лице на Киарета. — Засрамих те. Е, ще се научиш, че слугите винаги са наясно с всичко около теб и няма начин да го избегнеш. Важното е, че пазят тайните ти. В твоите покои ли ще закусваш днес?
Киарета нямаше представа какъв трябва да е отговорът й.
— Не знам. Това ли е…? — онова, което правим.
Джустина я прекъсна.
— Прави каквото пожелаеш — усмихна й се насила.