— Дойдох да се поупражнявам на органа. Възразяваш ли?
— Не. — Мадалена въздъхна и пак седна. Прекръсти се механично, но молитвите бягаха от ума й, в него имаше само чернилка, тъмна като самата църква.
Мадалена чу как пейката изскърца, когато Анна Мария седна, после първите хрипкави ноти изпълниха тишината. Тя опря лакти на колене и отпусна брадичка на дланите си. Потискащите звуци на органа стържеха по нервите й така, както език опипва пулсиращ от болка зъб.
Стана и излезе. Нощта се спускаше, в двора се стелеше мъгла.
„Изглеждаше така и когато за първи път го видях“, помисли си, затвори очи и си припомни. Органът в църквата замлъкна. За момент времето спря. Без Киарета нямаше бъдеще, за което да се притеснява, нито живот, за който да крои планове. Тогава музиката започна отново. Краката й неволно се раздвижиха, напомниха й, че е време да продължи.
Стаята, в която беше спала със сестра си, бе лишена от живот. Мадалена също щеше да я напусне — бяха й казали да се върне в отделението на маестрите.
„По-добре да го направя бързо — рече си и приближи до казонето, за да си вземе нещата. Вътре, останал в бързината, съзря скицника на Киарета. Мадалена приседна на леглото и погали корицата, преди да го отвори.
„Днес видях Антония и тя също ще идва на партито. Казва, че ще има игри и повече храна, отколкото някога съм виждала.
…
Вървях покрай този канал и видях рибари.
…
Не знаех какви са някои от храните.“
Мадалена се върна няколко страници назад, знаеше какво търси.
„Сузана си счупи лъка и Лучана й даде моя. Каза й да го остави в шкафа, за да мога и аз да го използвам, но не мисля, че изобщо й пукаше дали ще стане така, или не.“
Обърна страницата.
„Лучана е изчадие адово.“
Мадалена прокара пръст по вдлъбнатините, оставени от молива на Киарета при изписването на тези думи. После стана и избърса очите си. Приглади одеялото, върху което беше седяла и забеляза върху него един златист косъм. Пъхна го между страниците на скицника и целуна корицата му, преди да затвори вратата зад гърба си.
Каменните стени на стаята, в която живееха маестрите и сото маестрите, бяха покрити с протъркани гоблени, които до известна степен предпазваха от студа, а стаята беше достатъчно малка, за да може един мангал да свърши останалото. По средата на пода бе опънат килим, върху който бяха наредени няколко стола и една маса. Анна Мария седеше на леглото на Мадалена и когато я видя да влиза, скокна да я посрещне.
— Къде изчезна днес? — попита я, прегърна я и я поведе към един от столовете. — Повиках те, когато спрях да свиря, но в църквата нямаше никого.
— Събирах си багажа и… — Мадалена седна и потрепера, макар нищо да не я болеше —…ето ме тук.
Тя стана и се усмихна изнурено на приятелката си, докато слагаше скицника на Киарета в казонето до леглото си. Когато затвори капака, внезапно я връхлетяха спомени и така тежко се стовари върху леглото, сякаш някой я беше блъснал. Закри лице с длани и заплака.
Киарета остана коленичила на молитвения стол, докато свещта й не угасна. После, придвижвайки се пипнешком из непознатата за нея стая, откри леглото си и легна в него, забила поглед в тъмнината.
„Това не е моето място — мислеше си. — Никога няма да бъде. Но какво може да се направи сега? Грешката й достатъчно голяма ли беше, та да накара Клаудио да анулира брака им? Беше казал достатъчно, за да разбере, че постъпката й представлява опасност за него. А ако той наистина анулираше брака им, къде щеше да отиде тя? Не и обратно в „Пиета“, не след всичко случило се предишната вечер. Може би ще е възможно да се преместя на някое място, където ще мога да пея. Бих могла да се издържам по някакъв начин, да си намеря работа като оперна певица. Имам спестявания в „Пиета“. Мога да отида и да им кажа да ми дадат парите, след което да напусна Венеция.“
За пръв път, откакто се беше събудила тази сутрин, изпитваше нещо различно от страх. Но планът нямаше да проработи и тя го знаеше. От „Пиета“ нямаше да й дадат спестяванията й и да я оставят да направи нещо подобно. А дори и да го стореха, какво щеше да прави самата тя оттам насетне?
Дали просто трябва да отида при някой гондолиер и да му кажа да ме отведе… къде? Извън града?
Никога не беше излизала сама от Венеция, никога не беше държала монети в ръката си. А дори и да се озовеше извън града, къде щеше да отиде? Знаеше имената на някои други места — Рим, Милано, Флоренция, — но нямаше представа къде се намират. Лежеше в леглото и се самонаказваше за всичко, което не знаеше, докато най-сетне не заспа.