След няколко часа се събуди и зърна Клаудио, седнал на стол край леглото й.
— Гледах те как спиш — рече той — и се чувствах като истински негодник. — Подаде й ръка, подканяйки я да седне. — Ти си първият човек, когото познавам, отгледан по начин, различен от моя. Трябва да престана да предполагам, че разбираш неща, за които нямаш ни най-малка представа.
Киарета приседна на крайчеца на леглото.
— Толкова съжалявам — прошепна тя.
Клаудио я дръпна да стане.
— Ела в стаята ми. Зуана не можа да ти запали огън, защото се уплаши да влезе, когато не чу отговор от теб. — Той я прегърна и я поведе към вратата. — Там е по-топло и лампите светят.
Кабинетът на Клаудио беше облицован с дървени орнаменти в златисто и тъмночервено. Едната стена бе покрита от библиотека, а другата бе заета от прозорец с тежки кадифени завеси. Малка камина излъчваше достатъчно светлина, за да разкрие провесения над полицата портрет на суров на вид мъж.
— Прачичо ми Франческо — обясни Клаудио, щом забеляза Киарета да разглежда портрета. — Командващ венецианския флот, когато не е бил зает със задълженията си на дож. — Посочи й стол. — Най-удобното място. Мога да поръчам да ни донесат чай, ако искаш.
Киарета поклати глава, седна и оправи диплите на робата си, а Клаудио продължи:
— Държа портрета тук, за да ми напомня кой съм. Това, че съм част от едно от старите семейства на Венеция означава, че приличам по малко на всеки мой предшественик. — Седна и придърпа стола си към нейния. — Или най-малкото — на всеки Морозини, за добро или зло.
— Клаудио, аз…
Клаудио взе ръката й в своята.
— Не е нужно да казваш нищо. Не се държах като джентълмен. Постъпих безобразно и ти дължа извинение. Просто бих искал да започна по-добре този път.
— Просто не знам… — Гласът на Киарета замря.
— Не знаеш какво?
Думите се заизливаха от устата й.
— Дали не мислиш, че си допуснал грешка. Дали ме искаш. Дали мога да се справя.
Клаудио се изправи и заобиколи стола й, наведе се и обви ръце около нея.
— Нямаше да поискам да се оженя за теб, ако не бях сигурен, че можеш да се справиш, и то — грандиозно. — Наведе глава и зарови лице в шията й. — Ти си толкова силна, колкото и красива — прошепна, целуна я отново и отново, докато тя не го плесна по ръката и не му каза да престане да я гъделичка.
— Така повече приличаш на себе си — рече той. — Искам да те виждам усмихната. — Застана пред нея и я дръпна да стане. — Ти си моя жена — извика, без да откъсва очи от нейните, — и аз съм невероятно горд и щастлив. — Усмихна се. — А цяла Венеция ми завижда.
Огънят беше угаснал и в стаята започваше да прониква първата дневна светлина, когато Клаудио и Киарета най-сетне се почувстваха твърде уморени, за да продължат разговора си. И двамата бяха съгласни, че ще е трудно тя да избягва майка му, докато живеят в една и съща къща. Но всички семейства спазваха неписано споразумение: всеки етаж от къщата е отделен и неприкосновен и е малко вероятно Джустина да нахлуе в нейното пространство без предупреждение, както и те не биха влезли без покана в нейното. Случилото се през днешната сутрин не беше нещо обичайно и свекърва й нямаше да превърне подобни появи в навик. А ако все пак го стореше, Клаудио, а не Киарета, щеше да се заеме с въпроса.
Ситуацията можеше да се промени, но Киарета нямаше да спечели нищо, ако решеше да се сближи с Джустина. Най-вероятно само щеше да се чувства по-зле и по-зле с всеки следващ опит. Джустина вероятно можеше да се сметне за отговорна за образованието и възпитанието на снаха си, но най-добре щеше да е Киарета да се постарае да е колкото се може по-рядко на разположение за уроците на свекърва си. На другия ден Клаудио щеше да се отбие в дома на Антония и да я помоли да идва възможно по-често при съпругата му. От своята приятелка Киарета щеше да научи как се прави всичко, а когато бременността принудеше Антония да се оттегли, Киарета можеше да ходи у тях и да й прави компания.
— Само се надявам да не те превърне в чудовище — засмя се Клаудио и дръпна Киарета да стане. — Но сега трябва да си легнеш. Държах те будна цяла нощ.
Щом се озоваха в спалнята, той свали робата й. Под тънката долна копринена риза прозираше тялото й.
— Ах — възкликна той, обхождайки я с поглед, докато Киарета протягаше ръце към него. — Ще бъда голям мерзавец, ако си легна отново с теб толкова скоро след първия път. — Клаудио отметна покривката. — Сега спи. Всичко ще се оправи. Просто трябва да мине малко време.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА