Маската беше изработена от кожа, разпъната и оформена като муцунка на котка, боядисана в перлени нюанси на бялото и синьото. Филигранен дизайн от златна мрежа и тел във формата на ангелски крила тръгваше от основата на носа, сякаш самата котка също носеше маска.
— Красива е — произнесе се Киарета, прекарвайки пръсти по изкуствените перли и дребните стъклени мъниста, обточващи ръбовете на маската. Подаде я на Клаудио, изправи се и се обърна с гръб към него. — Ще ми помогнеш ли да си я сложа?
Той завърза панделката, а тя излезе в портегото да се огледа в кристалните огледала по стените. В „Пиета“ Киарета беше виждала собственото си отражение единствено когато изучаваше стила на пеене, както и в няколкото минути преди всеки концерт, докато момичетата си подаваха едно на друго ръчно огледалце. Два месеца след сватбата си тя все още трябваше да свиква да се вижда с нови дрехи и прически, докато пресичаше портегото или поглеждаше към сребърното огледало върху тоалетната си масичка.
„Така изглеждам, когато косата ми е спусната“, или „Така изглеждам, когато се събудя“, или „Така изглеждам, докато ходя“, мислеше си не толкова от суетност, колкото от любопитство и удивление.
Киарета застана пред огромното огледало и се загледа в маскираната фигура, която копираше движенията й. Леко й се гадеше като при качване и слизане от гондола в неспокойни води. Развърза маската, после я приближи към лицето си, отмести я, пак я върна — отново и отново, бавно събирайки увереност.
„Изглежда прекрасно в комбинация с новата ми рокля“, реши тя. Корсетът от блестящ брокат в сребрист аквамарин разкриваше закръглените й гърди, полите на роклята бяха изработени от метри копринена тафта, която шумолеше при всяко нейно движение.
Киарета се извърна и потърси с поглед Клаудио, за да върже отново маската й, но се стресна от вида на някакъв мъж с тривърха шапка над черна качулка и мантия. Непознатият я наблюдаваше, застанал наблизо.
— Уплаши ли те моята баута? — Гласът на съпруга й звучеше приглушено и бе много променен от ръба на бялата маска, опиращ в горната му устна.
Кръвта се изтегли от главата й и тя се опря с ръка на облегалката на стола, за да запази равновесие, нападната от внезапния спомен за мъжа с бялата маска отпреди толкова години.
— Не ми харесва — промълви тя.
— Глупости. Всички обичат карневале. Просто трябва да свикнеш с него.
— Ами ако се разделим? Как ще те открия?
Клаудио свали шапката и маската си и се изправи пред нея само с копринената качулка, покриваща цялата му глава, с изключение на малка част от лицето му. Той се наведе и я целуна по бузата.
— Някой друг мъж в баута ще те качи в гондолата си и ще те отведе в дома си, а аз повече никога няма да те видя. — Не окъсваше очи от нея, за да се увери, че е разбрала шегата, а после добави: — Това няма да се случи. Ще бъдеш залепена за ръката ми. Или, още по-добре… — изчезна в спалнята й и се върна с квадратното парче от червена коприна, в която бе увита маската. — Помогни ми да го сгъна и закрепя на шапката си.
Когато Киарета му подаде маската си, за да й я върже, Клаудио поклати глава.
— Тя е за партита. — Отново изчезна, този път в кабинета си, и излезе от там с една баута, идентична с неговата. — Трябва да облечеш това.
Помогна й да си сложи качулката и мантията и след като завърза чисто бялата маска пред лицето й, донесе още една тривърха шапка от кабинета си.
Киарета се огледа и усети как отново й се догади. От огледалото я гледаха две фигури. Едната беше висока и с изключение на бялата маска, обвита в черно от главата до петите.
Другата — по-дребна, с рокля от тафта под мантията. Тя затвори очи и бавно изпусна дъха през ноздрите си. В отговор маската се затопли и докато разкършваше рамене под баутата, Киарета си напомни, че ако не поглежда към огледалото, си оставаше същия човек.
Хвана Клаудио за ръка, двамата се спуснаха по стълбите и излязоха на дока. Докато се качваха в гондолата, Киарета спря поглед върху червената розета, закрепена за шапката на мъжа й. Завладя я силно чувство на обич и й се прииска двамата да изтичат обратно в спалнята й, да захвърлят костюмите си и да се любят.
Гондолиерът отдели гондолата от брега и тя се плъзна по Канале Гранде към моста Риалто. В тъмнината край тях се носеха други лодки, пълни с фигури в черно, чиито маски проблясваха в призрачно бяло на светлините на лампите.
Клаудио не искаше да й каже къде я води, за да не развали изненадата. Чак когато видя ярко осветената фасада на „Театро Сан Джовани Кризостомо“, разбра, че ще посети първата си опера, но не в „Театро Сант Анджело“, а като гостенка в ложите на най-разкошния театър във Венеция.