Лицето й помръкна.
— Не се отвращавай от мен. Изборът не е мой. Просто така стоят нещата.
Думите му се изсипваха под съпровода на тикове и резки движения. Без да каже нито дума, Мадалена остави калаена чаша с вода на масата до калъфа на цигулката му и зачака.
„Имам по-важни неща за вършене — помисли си тя, докато вземаше новата музика, която Вивалди беше донесъл. — Бих могла да занеса това да се преписва. Трябва да репетирам концерта и да посетя ученичка в болницата.“
Вивалди отпи глътка вода, без да коментира.
— Конгрегационе не са особено доволни от мен, защото прекарвам почти цялото си време в писането на опери.
— Опери? — Тя се опита да прозвучи по-заинтересувана, отколкото в действителност беше. — Има ли и друга, освен „Дарий“?
— „Пенелопе ла Каста“. Нали се сещаш, историята с жената на Одисей. — Вивалди отпи отново и се замисли за момент. — Тя малко прилича на теб. Търпелива. Винаги е на линия, чака.
„Чака? Нима си мисли, че нямам нищо за правене, освен да го чакам да се появи?“ Мадалена започна да разхлабва космите на лъка си.
— Имате нужда от сън — отбеляза тя, като се опитваше да потисне раздразнението в гласа си.
Вивалди се приведе напред и, облягайки лакти на коленете си, зарови лице в дланите си.
— Винаги си толкова добра с мен. Мисля, че си права.
Обичта, която някога беше изпитвала към него, сега сякаш се докосна до оголена рана.
„Върви си — помисли си тя. — Просто си върви.“
Той вече събираше нещата си.
— Ако в момента не съм болен, значи скоро ще се разболея, а всички те са толкова коравосърдечни. Толкова коравосърдечни. — Затвори калъфа на цигулката си. — По-добре да си вървя у дома.
Мадалена го гледаше през прозореца, докато вървеше по алеята покрай „Пиета“, притиснал длан към гърдите си — дали от болка или по навик, не беше сигурна. Усети как стомахът й се свива, както преди години, когато беше опипвала с пръсти шкафа, за да открие липсващия лък. Вивалди беше труден характер, но откакто се беше върнал, музиката, изпълнявана от коро, беше божествена, понякога — толкова изключителна, та сякаш сърцето й изхвръкваше от тялото й в изживяването на мелодии, неспазващи никакви граници.
— Нямах предвид теб, като казах „върви си“ — прошепна тя, но дори докато го казваше, част от нея бе доволна да види как гърбът му изчезва зад ъгъла.
Мадалена отново видя Вивалди, когато той й донесе новина, която тя не желаеше да чува. „Дарий“ се беше оказала финансов успех, но самата опера не бе спечелила висока оценка, а постът импресарио в безмилостните театрални среди на Венеция бе повече от това, на което се беше надявал. Дори преди премиерата на „Пенелопе“ той беше взел решение да замине за Мантуа веднага след края на карневале, за да опита късмета си там. Беше напуснал „Пиета“ по взаимно споразумение и просто се беше отбил да се сбогува с Мадалена.
Докато лежеше будна в леглото си същата вечер, Мадалена си припомняше последното му заминаване. То за малко не беше разрушило живота й и сега й се стори странно, че вече не си спомня за какво беше мислила и защо беше обзета от такова отчаяние.
„Вече не познавам онова момиче“, помисли си тя.
Обърна се на една страна и огледа стаята. „Докато съм тук, винаги ще бъдеш защитена“, беше казал той, но ето, че тя беше тук и заспиваше сред ръководителките на коро, без да се нуждае от неговите уверения.
„Но защо се чувствам толкова празна?“
Беше прекарала няколкото години след завръщането му, като си даваше вид, че не я е грижа, дори сама си бе повярвала. Сега си представи карета на пътя, водещ към нов град, а в нея седеше Вивалди; в главата му ехтеше музика и й се прииска да е до него.
Седна в леглото и се замисли. Завивките се свлякоха в скута й и голите й рамене потръпнаха от студа в спалнята.
„Той е най-великият музикант на своето време.
Той е свещеник.
Аз съм сираче, което може да свири на цигулка.“
Това беше всичко. Останалото беше доброто, добър късмет и нищо повече.
Нищо повече ли? Съмняваше се. Беше пораснала и преценката й беше по-добра от предния път, когато Вивалди си беше тръгнал. Той беше загрижен за нея, в това беше сигурна, но какъв смисъл имаше да лежи будна и да мисли за това или за чувствата, които изпитваше към него? Мадалена отново се отпусна в леглото. Чувстваше се добре там, където си беше. Нима щеше да е по-различно, ако той искаше да е с нея? И защо й беше изобщо да се пита дали тя иска да бъде с него? Какъв смисъл имаше да оглежда миналото си от всички страни и да се чуди дали точната дума, описваща чувствата й към него, беше любов или увлечение, или нещо друго?