— Аз пък никога не знам дали Пиеро е у дома, или не. И не ме е грижа. — Неудобството, което бременността причиняваше на Антония, я превръщаше в капризна и раздразнителна жена, горяща от желание да се впусне в приказки за пристрастеността на съпруга си към хазарта, за неговите курви и непростимата му скучност.
Днес просто сви рамене.
— Ще ми помогнеш ли да се настаня в стола си? — Щом седна, започна: — Повярвай ми, необичайното в цялата работа е колко много внимание ти обръща Клаудио, а не колко малко. Ти още нямаш приятели, но до следващия карневале ще се появят и такива. Тогава ще бъдеш изненадана, ако мъжът ти изобщо те извежда някъде — или ако поискаш той да го направи. Съпрузите не са особено забавни.
— Но аз през цялото време виждам омъжени жени наоколо!
— Не и със съпрузите им! — Антония изгледа Киарета така, сякаш приятелката й си беше изгубила ума. — Когато си възвърна предишната фигура, ще си намеря кавалиере сервенте или може би дори двама или трима, които ще ми носят подаръци, ще ме водят на опера и вечеря и ще идват с мен, когато пожелая да залагам в Ритото.
— Кавалиере сервенте?
Антония отвори очи и челюстта й увисна в престорено учудване.
— Антония, не ми се подигравай.
— Извинявай. И аз съм една стара киселица! — Антония трепна и притисна длан към едната страна на корема си. — Бебето не спира да мърда и понякога наистина боли. Искаш ли да го усетиш?
Тя посегна и сложи ръката на Киарета върху корема си. Киарета почувства как при натиска бебето се отмести и се настани в другата страна на корема на Антония.
— Какво е усещането?
— Да си бременна ли? Ужасно, но мисля, че ще ми хареса моето малко постижение да се мотае из къщата. — Отпусна се пак в стола си и повдигна подутите си крака върху отоманка от кадифе и брокат. — Господи, надявам се да е момче. Всяка вечер се моля да се роди момче.
— Защо?
— Киарета, maritar о monacar? Не може да не си забелязала!
Женитба или манастир. „Ако Бернардо беше мой баща, бих могла да бъда насилствено изпратена в манастир или омъжена за някой два пъти по-стар от мен, когото изобщо не обичам“, осъзна Киарета. Не беше преувеличение. Точно така беше постъпил Бернардо Морозини с Антония и сестра й. В някои отношения, колкото и странно да изглеждаше, с Мадалена бяха извадили късмет, задето са били изоставени. Поне бяха направили някои свои житейски избори сами.
В тона на Антония, когато заговорваше за Пиеро, вече се долавяха сарказъм и горчивина. Въпреки това тя излъчваше оптимизъм, чувството, че макар бракът да се бе оказал разочарование и пълна скука, не беше нужно животът й да е същият. Зад цялото й мърморене лежеше противоположната алтернатива, безжизненото лице на сестра й зад решетката на парлаториото на манастира „Сан Закария“, когато жените от семейството отиваха да я посетят.
Антония продължаваше да говори:
— Когато раждането приключи, ще си ушия много нови рокли. Казват, че жените никога не си връщат предишната талия и имам намерение да коствам цяло състояние на Пиеро. — Вече беше показала на Киарета мостри от дузина платове, които си беше избрала от най-скъпия инвентар на съпруга си. — После ще си сложа баутата и ще отида да покажа тези красиви рокли на любовника си!
— Любовник? Имаш любовник? — Денят се очертаваше като ден на изненадите. — Това ли са всъщност те — как ги нарече? — кавалиери сервенти?
Антония удивено я погледна.
— Ти наистина и представа си нямаш, нали?
Киарета поклати глава.
— Кавалиере сервенте е мъж, който винаги е на разположение, когато искаш да те изведе и ти купува подаръчета, и те посещава, за да не се отегчаваш. Много по-полезни са от съпруг. И не очакват секс. Всъщност всичко зависи от това те да не получат нищо такова.
Тя посегна да потупа ръката на Киарета, сякаш успокояваше дете.
— И, разбира се, знаеш какво е любовник, нали?
— За това мога да се досетя, благодаря. — Киарета се приведе напред и прошепна: — Значи имаш и такъв?
— Още не, но ще имам. Честно казано, Пиеро… — сбърчи нос, все едно бе подушила разлагащ се боклук и извърна очи нагоре, за да довърши мисълта си.
Киарета се приближи до прозореца, за да събере мислите си. „Не искам любовник, нито кавалиере сервенте. Искам съпруга си.“
— Киарета? — Антония въпросително я гледаше и Киарета разбра, че сигурно от доста време е потънала в размисъл.
— Извинявай. — Просто… понякога се чудя дали изобщо трябваше да се женя за Клаудио.