— Какво мисли съпругът й за това?
— Той няма нищо против. Всъщност стига всички да спазват правилата, съпругът ще е доволен. Това прави жена му щастлива. — Клаудио я придърпа още по-близо до себе си. — Аз дори ще ти помогна да си избереш първия ухажор, някой, който няма да се възползва от теб.
Обърна се към нея.
— Защо ме гледаш толкова тъжно? Трябва да имаш приятели. Трябва да се радваш на ухажори. Такъв е животът. Аз не възразявам. — Той се отдръпна. — Да влизаме ли вътре?
След около час, докато Киарета лежеше в леглото си, тя чу в портегото Зуана да пожелава на господаря си лека нощ. Токовете на ботушите му потракваха по мраморния под и звукът им постепенно изчезна по посока на стълбите към дока.
На следващата сутрин за пръв път от сватбата си Киарета не погледна да провери дали Клаудио е в покоите си. Вместо това седна пред тоалетката със сандъчето си с бижута и започна да пробва пред огледалото обеци, гребени, колиета, накланяйки глава на една страна и усмихвайки се на въображаем обожател.
Извика Зуана, която й направи прическа, сложи й перленото колие, стегна й корсета и й помогна да облече една от най-красивите си рокли. Щеше да й се наложи да си сложи воал, но под него щеше да е напудрена и гримирана, и ако срещнеше някого, с когото да флиртува, нямаше да се откаже от възможността.
— Искам да отида при сестра си — обяви тя на гондолиера. — Закарай ме до „Пиета“.
Онова, което трябваше да научи, не можеше да се упражнява в уединено място, пълно с девици, но не се сещаше къде другаде да отиде. Самата подготовка за това беше добро начало.
Независимо от факта, че беше израснала тук, като омъжена Киарета нямаше право да влиза никъде другаде, освен в парлаториото на „Пиета“. Със своите прекрасни рокли и фризури, изпитваше дълбоко неудобство от външната страна на решетката, стегната в корсет и боядисана като такава, каквато в действителност не беше, разделена от момичетата в техните червено-бели одежди, понеже беше позволила на мъж да легне между краката й.
„Вече не принадлежа към никое място“, помисли си Киарета, докато чакаше сестра си да слезе.
Мадалена изглеждаше по-спокойна от всякога и Киарета изпита странното чувство, че тъкмо тя е от погрешната страна на решетката, хваната в капан. Нейните изкуствени бенки и грим може и да бяха впечатлили другите момичета, но Мадалена виждаше отвъд тях.
— Какво не е наред? — попита я тя.
Киарета отрече и запълни първите няколко минути от срещата им с хвалби, но скоро двете се оттеглиха в един ъгъл и сведоха глави една към друга.
Киарета не се сещаше какво да каже. Откъде трябваше да започне? Мадалена посегна през решетката и Киарета преплете пръсти в тези на сестра си. Минутите минаваха в мълчание, като от време на време Киарета попиваше сълзите си, за да не се разтече гримът й.
— Да отида ли да донеса скицника, за да пишеш в него? — Гласът на Мадалена беше нежен, но в него се долавяше и оттенък на шеговитост, което накара Киарета да се усмихне.
— Не. Просто искам да поседя тук с теб, ако не възразяваш.
Мадалена стисна ръката й.
— Разбира се.
Поседяха, без да приказват още известно време, после Мадалена наруши мълчанието.
— Знаеш ли, Вивалди напуска? Ще изчака края на карневале и ще отиде в Мантуа.
— Клаудио ми каза. Добре ли си?
— Не е като последния път — отвърна Мадалена. Вече съм голяма жена, сото маестра. Сега знам коя съм.
Киарета впи изпитателен поглед в лицето на сестра си, за да види дали е искрена, но не успя да прочете нищо.
— Наистина е така — кимна Мадалена. — Вече нямам нужда от него.
Бебето на Антония беше момче. Кръстиха го Александро, на бащата на Пиеро. Според венецианския обичай, Антония прекара дните след раждането в леглото си, опряна на възглавници, докато постоянен поток от доброжелатели се изнизваше през спалнята й. Бебето беше предадено на дойка, която всеки ден го носеше при Антония, докато тя се занимаваше с по-важната задача да възстановява фигурата си.
След месеци, стегната в корсет, Антония си наваксваше за пропуснатия предната година карневале, както и за останалите пролетни празници. Пиеро се беше представил добре по отношение на новия й гардероб и на празника на свети Марко през април с Киарета стояха пред огромните огледала в портегото на Палацо Морозини и се наслаждаваха на отраженията си в тях, докато довършваха приготовленията си за празненството.