Първата годишнина от сватбата на Киарета беше дошла и отминала и перлите й вече бяха сложени настрана, но тя бе изчакала Антония отново да е готова да започне да се появява на публични места, за да приведе в действие плана си за живот, независим от този на Клаудио. Антония се беше оказала права, че по време на втория им карневале Клаудио щеше да прекарва съвсем малко време с нея. Ако не беше една нощ в операта, където бяха отишли заедно с Бернардо и няколко партита с приятелите на Антония в малки частни казина, тя нямаше да е видяла от карневалето нищо повече от онова, което можеше да се зърне от балкона й. Сега отново беше готова за излизане.
Няколко седмици преди това Клаудио и Пиеро бяха обявили, че заедно с някакви инвеститори в „Театро Сант Анджело“ щели да наблюдават регатата от една баржа. Понеже нямаше да водят жените си със себе си, бяха предложили Антония и Киарета да излязат заедно и да се насладят на ежегодното състезание на гондолиерите по лагуната.
Преди да излезе, Клаудио подари на Киарета традиционния подарък за деня на свети Марко, пъпка червена роза, известна като боколо, която мъжете поднасяха на обичаните от тях жени. Беше я целунал и й беше пожелал да си прекара чудесно с Антония, преди да си наметне баутата и да излезе от къщи. Киарета отчупи стъблото на пъпката и затъкна розата в корсета на роклята си, преборвайки се с чувството за вина, което я обзе при мисълта, че ще използва цветето, за да привлече вниманието на чужд мъж върху гърдите си. Клаудио не само знаеше какво прави, но и беше обсъдил въпроса с Пиеро. Жена му имаше нужда от компания, беше казал Клаудио. Прекарваше прекалено много време сама, а щеше да е по-щастлива, ако не пропускаше толкова много от случващото се навън. Пиеро предаде информацията на жена си. Не бе предал доверието на Клаудио, това бе просто начин Киарета да разбере какво мисли съпругът й по въпроса, без да се налага да се водят неудобни разговори.
Антония беше поканила двамина да се присъединят към тях на буркиелото, което бе наела за деня, за да може нейният гондолиер да вземе участие в състезанието. Двамата щяха да донесат шампанско, а Антония осигуряваше обяда. Антония бе избрала гостите измежду братовчеди на Пиеро, беше сметнала, че са най-подходящи за упражняване във флирт.
— Лука и Андреа знаят коя си — обясни Антония на Киарета, когато двете жени се спуснаха по широкото стълбище надолу от покоите на Киарета. — Чували са те да пееш в „Пиета“. Андреа свири на клавесин и има много приятен глас, но не позволява на никого да го слуша. На практика трябва да го влачат насила, за да свири по партита.
Прекосиха пиано нобилето и Антония позабави крачка, за да надзърне през вратата.
— Добре, майка ми не е тук. Няма да ми се налага да й казвам „здрасти“.
Продължи да бъбри, докато слизаха по стълбите към дока.
— Лука е от мъжете, чийто най-голям талант е да не натоварва хората с присъствието си. Ще ти хареса. Всички го харесват.
Киарета не я слушаше. В главата й отново звучаха последните думи, които Антония беше казала на излизане от стаята й. „Клаудио мисли, че планът ни за деня е идеален.“ „Щом е идеален за него — мислеше си Киарета — ще го направя идеален и за мен.“
— Чу ли ме? — попита я Антония, когато спряха под влажния мухлясал навес за прибиране на лодки до палацото. — Всеки, който те е чувал да пееш, е готов да се влюби в теб, особено пък щом те и види. Само запомни две неща. Не позволявай на братовчедите ми да те целуват по устата, дори да се опитат да изглежда така, все едно е случайно, и не допускай дори една нота да излезе от прекрасното ти малко гърло. Каквото и да искат, ще трябва да ти се молят с години, за да го получат — евентуално.
Мъжете стояха на дока, спуснали качулки над главите си. Държаха маските и шапките на баутите си в ръце. Лука Бербериго беше нисък и закръглен около талията, а косата му беше започнала да оредява, макар още да не бе навършил трийсет години. Откритото изражение на лицето му накара Киарета да се отпусне. Андреа Корнер беше висок и сериозен, със сиво-сини очи и ъгловати черти, които създаваха впечатление, че лицето му е набраздено от белези, без такива в действителност да съществуват. Косата му беше гъста и почти черна, без никакви златисти или червеникави нюанси, така типични за болшинството венецианци.
Те застанаха заедно с жените на слънце, докато лодката си проправяше път сред дузината гондоли, потеглили към лагуната. Лука отвори бутилка вино от Венето и подаде по чашка на останалите.
— За трагедията на брака — каза той, — отнел две от най-красивите жени на Венеция.