Антония направи гримаса при този несръчен опит от страна на Лука да ги очарова, но той не загуби самообладание. Поднесе ръката на Киарета към устните си и я целуна. Киарета остави пръстите му да я задържат малко по-дълго от необходимото, усмихна му се кокетно.
Лука доля вино, макар чашите да не бяха съвсем празни, и Киарета се пошегува, че ще скрие своята, за да престане да й сипва повече. Скоро от долния край на лагуната се разнесоха викове, известяващи началото на състезанието. Тя видя как наближиха дузина гондоли, украсени с флагчета и цветя. Антония повдигна маската от лицето си и впери поглед в далечината, опитвайки се да различи флаговете на своето семейство и това на Пиеро. Когато гондолите доближиха още повече, зърна флага на Морозини сред лодките, движещи се начело и викна на Киарета да гледа.
Тълпата крещеше, докато гондолите подминаваха и щом първата стигна до Киарета, тази на Морозини водеше със съвсем малка преднина. Гондолите отминаха и един мъж от баржата, спряла от другата страна на състезателното трасе, повдигна маската си и се наведе към жената до него. Когато я целуна, от ръката й падна розова пъпка, после мъжът отново се скри зад маската. Един поглед беше достатъчен. Киарета почувства как сърцето й се блъсна в стомаха. Беше Клаудио.
Регатата свърши, Киарета се оправда с главоболие и за голямо разочарование на Антония поиска да я откарат у дома. Вечерта Клаудио се върна и тя с ужас чу стъпките му в портегото.
„Какво ще му кажа“ — запита се Киарета, но той си легна, без да се отбие да й пожелае лека нощ.
На следващата сутрин със ставането съгледа бележка, която Зуана бе оставила на табличка в будоара й. Бележката беше от Лука. Благодареше й за компанията и я питаше дали следващия път, когато реши да излиза, може да я придружи — независимо къде ще пожелае да отиде.
Лука беше приятен, но Андреа я бе заинтересувал повече. Той притежаваше специално усещане за себе си, излъчвано от всяка негова пора, енергия, която бе пронизала Киарета чак до мозъка на костите й, щом го зърна за първи път. Той не говореше много, оставяше на Лука да направлява общуването, но през цялото време, прекарано на лодката, на Киарета й се щеше да бутне Лука настрана и да съсредоточи вниманието си единствено върху нея.
Зуана почука на вратата й и й донесе нова бележка в запечатан плик, придружена от червена розова пъпка.
„С един ден закъснение, но затова пък с най-искрени чувства“, беше написал Андреа с отривистия си почерк.
— Желае ли мадоната нещо друго? — попита Зуана.
Сърцето на Киарета лудо препускаше.
— Да — кимна тя. — Чувствам се много по-добре. Ще излизам тази сутрин. — Антония щеше да знае каква трябваше да е следващата й стъпка.
Съветът на приятелката й беше прост: окуражи ги и двамата. Лука щеше да е идеалният кавалиере серванте — покорен, удобен, без опасност обожанието, което изпитваше, да излезе извън контрол; добър придружител за театър и опера и щеше да покрива загубите й в казиното, сякаш за него щеше да е върховно удоволствие да му опразват джобовете. Що се отнасяше до Андреа, нима Киарета не беше забелязала, че не беше свалил очи от нея?
— Дори е по-добър от Лука — подметна Антония, — за онази малка екстра… — Тя потръпна, имитирайки еротично вълнение. — По-добре е от секс. Искам да кажа, да не го получаваш и през цялото време, докато си с въпросния човек, да се чудиш какво ли би било, не мислиш ли? — Тя се вгледа в неразбиращото лице на приятелката си. — Не, предполагам, не мислиш. Все още си влюбена в съпруга си.
По-късно Киарета седна на балкона на Палацо Морозини и отново прочете бележките. Какво беше казала Антония? Без риск животът във Венеция е безсмислен. Влезе вътре и позвъни на Зуана. „Бракът е нещото, което ти дава свободата да се забавляваш на този свят, това е всичко.“
— Донеси ми хартия за писане и два плика — нареди тя на прислужницата.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Безкрайните празненства във Венеция бяха нещо, което се налагаше да се изтърпи, поне в Мадалениния случай. Особено по време на основния карневален сезон, групи фили ди коро биваха изпращани по няколко пъти седмично в имения, църкви и други градски институции да изнасят представления. Момичетата губеха концентрация няколко дни преди всяка своя поява пред публика, ставаха невъзможни в конкретния ден и избухваха в глупав смях след това, като превръщаха репетициите в истински кошмар за учителките си. Всяка година Мадалена с нетърпение очакваше началото на постите и единствената й надежда до въпросния момент бе, че от време на време задълженията й можеха да са достатъчно леки, за да си позволи да отдели няколко момента насаме с цигулката си в някоя тиха стая за упражнения.