Срядата, бележеща началото на постите, сложи внезапен край на празненствата и „Пиета“ се върна към стария си начин на живот, подобно на гуляйджия, потънал в познато кресло след дълга нощ навън. Настроението в сала дал виолино беше по-спокойно и предлагаше на филите осезаемо облекчение; независимо дали момичетата искаха да си го признаят, или не, за известно време се бяха наситили на външния свят. Дори инициатите, които също споделяха вълненията, макар по правило да не ги канеха навън, се успокоиха, след като фантазиите им вече не се подхранваха от нови клюки.
През тези пости Мадалена не очакваше да има достатъчно възможности да си почине. Преди няколко месеца Анна Мария бе издигната в ранг маестра дал виолино, когато Пруденция стана една от двете маестре ди коро — най-високата позиция сред жените в хора и втора след капелмайстора, който винаги беше мъж, както и след самата приора. Мадалена, вече навършила двайсет и осем години, отдавна беше една от двете сото маестре дал виолино, но за известно време бе работила сама. Скоро щяха да назначат нова жена на нейното място и тя щеше да отговаря само за ативите от струйната секция, но в момента се опитваше да изпълнява и двете задължения.
Независимо от многото работа, начинаещите ученички внасяха нещо ценно в живота й. Бяха невероятно малки и слаби и понякога й се приискваше да ги приюти под наметалото си, да ги остави да се притискат към нея, докато не почувстват, че са готови да се върнат обратно във външния свят. Някои от тях се мръщеха напрегнато като завоеватели, докато се бореха да постигнат онова, което ръцете им отказваха да вършат. Други прекарваха по-голямата част от уроците си във въздишки и отчаяно отпускане на рамене, докато учителките им, фили, малко по-големи от тях, обясняваха нещо за трети или четвърти път. Оставени насаме за няколко минути, някои от тях, особено най-малките, заспиваха, стиснали в ръце цигулките, докато лъковете им изтракваха по пода.
Това съм аз, а това — Киарета, тази пък — Анна Мария, мислеше си Мадалена, докато ги наблюдаваше, движейки се из стаята. Усмихваше се на нещо, което беше свършено добре, слагаше ръка на рамото на някое дете, плачещо от раздразнение или умора. Но беше се заклела да не допуска завръщането на призрак от миналото си. В нейната сала нямаше място за Лучана.
Няколко месеца след като бе станала сото маестра, бе забелязала момиченце, разплакано от учителката й, тринайсетгодишна филя на име Джерита. Първоначалният й импулс беше да смъмри Джерита, но се въздържа.
„Всичките са малки“, каза си.
След урока я дръпна настрана.
— Защо се караше на Корнелия?
— Защото грешеше. Казах й какво да прави, но не го изпълни.
— Мислиш ли, че се е опитвала?
Джерита се замисли за момент.
— Предполагам. Свиреше откъса отново и отново.
— Карането помогна ли й?
— Не — изръмжа ядосана Джерита. — Може би просто не е достатъчно добра.
— Но ако се научи как да го прави, ще стане добре, особено за човек, който е практикувал по-малко от година — отвърна Мадалена. — Е, какво мислиш, че трябва да направим?
— Не знам. Може би просто да я оставим да се упражнява?
— Защо не опиташ? И ако продължава да не показва напредък, уведоми ме. Тогава двете заедно ще измислим нещо друго. — Мадалена посегна да оправи качулката на Джерита без нужда. — Но се опитай да не показваш на Корнелия, че си разочарована. Няма да помогне.
„Правят го така, както са го правили със самите тях — помисли си, докато наблюдаваше как Джерита излиза от стаята. — Всичко: как да се държи лък, как да се местят пръстите по струните, как да се караш на другите.“
През втората й година като сото маестра дойде редът на Мадалена да води репетициите на оркестъра за концерт. Времето беше мрачно и студено от седмици и много от момичетата бяха повалени от настинка и кашлица. Музиката беше написана от Вивалди — комбинация от отделни мотиви, които бяха извадени от няколко вече изпълнявани от коро произведения. Първото действие беше леко, със заразителен ритъм, но филите го влачеха. Ядосана, Мадалена тъкмо се канеше да ги изпрати да се упражняват някъде насаме, когато й хрумна една идея.
— Момичета! — Почука с лъка си по стойката. — Искам да ви попитам нещо. — Огледа всяка от ученичките си поотделно. — Въпросът е прост. Какво ви прави щастливи?
Някои от тях сгърчиха лица, но други седяха и я гледаха втрещени.