— Какво имате предвид? — попита едно от момичетата.
— Същото, което казах — отвърна Мадалена. — Котенца на двора? Месо за вечеря? Какво кара сърцето ви да подскочи и да си каже: „Ето това е добър ден!“
Джерита, превърнала се в шестнайсетгодишна красавица, изправи рамене.
— Аз знам! Щастлива съм, когато ни хвърлят цветя на кея.
Друго момиче се изкикоти.
— Аз пък съм щастлива, когато ни дават вино на партитата.
— Аз съм щастлива, когато одеялото ми е достатъчно топло. — Гласът бе едва доловим.
Няколко момичета се обърнаха да погледнат Бенедета, дребна тъмнокоса девойка, която свиреше на виола д’аморе. Беше с цепнато небце, което много я притесняваше, и рядко говореше.
За секунда филите станаха сериозни, преди да отделят очи от нея.
— Аз пък харесвам фойерверките над лагуната! — извика една от тях.
— Добре — кимна Мадалена. Съсредоточи се и изсвири мелодията като печален траурен марш. Няколко ученички се засмяха. После изправи рамене и обяви: — Фойерверки! — Изсвири мелодията отново, чиста и весела. — Сега е ваш ред.
Филите взеха цигулките си. Нотите бяха ясни, темпото — живо, а когато свършиха, момичетата си размениха щастливи, заговорнически погледи, преди тя отново да ги призове към ред.
Мадалена кимна на Джерита.
— Стани и ни покажи как се чувстваш, когато някой хвърли цветя към теб. Използвай цигулката си.
Без да й се повтаря, Джерита засвири, полюшвайки тялото си и усмихвайки се закачливо на приятелките си от коро. Поклони се и си седна под аплодисментите на останалите.
Мадалена посочи още няколко момичета и ги накара да демонстрират, после извика Бенедета.
— Ти си в леглото и ти е топло, унасяш се в сън. — Взе цигулката си и изсвири бавно провлачено начало. — Ти свири своята партия, а аз ще свиря моята.
Бенедета затвори очи и започна. Въздухът в стаята сякаш замря неподвижен. Фразите се изливаха от виолата й леко като дъх, интимни като стягащо гърлото чувство.
„Леглото ми връща откраднатата от мен топлина. Краката и ръцете ми се разлистват подобно на цвете под слънчевите лъчи.“ Мадалена разбра какво се крие в музиката на Бенедета.
Беше спряла да свири и сега притискаше цигулката към тялото си, докато наблюдаваше как Бенедета изпълнява последните си ноти. Въздишката на момиченцето бе единственият звук, който се чу в стаята, когато Бенедета отвори очи и видя, че останалите от коро я гледат втренчено, напълно погълнати от историята, която им беше разказала.
Времето за репетиции беше свършило, но никой не желаеше да си тръгва.
— Музиката ще бъде тук и утре — подхвърли Мадалена, когато им каза да оставят инструментите. — Единственото, от което тя има нужда, сте вие.
Когато Клаудио бе нарекъл уговорената среща с Лука и Андреа идеална, Киарета се беше зачудила как ще понесе удара. Сега, година по-късно, Антония отново беше бременна и й се гадеше твърде много, за да излиза, но тримата отпразнуваха първата си среща с наблюдение на състезанието с гондоли в деня на свети Марко. Тази година Киарета не спря да се смее цял следобед, навеждаше се назад, потапяше ръка във водата, докато лодката им се движеше и от време на време поглеждаше към трите розови пъпки, забодени в корсета й.
През трите карнавални сезона емоциите й бяха преминали от страх през ентусиазъм към известна доза невъздържаност.
— Забрави всичките глупости, които са ти казвали в „Пиета“ за това как Бог искал непрекъснато да си добра — беше й казала Антония. — Ако ти бе на Негово място, не би ли предпочела по-скоро хората да се редят на опашка пред теб, за да те молят за прошка, отколкото да си седиш съвсем сама на небето, понеже никой не е сторил нищо погрешно?
Киарета продължаваше да коленичи на молитвения си стол всяка сутрин, след като се събудеше, но вече бе загубила края на всичките молитви, които трябваше да се казват през деня. Собствените й сутрешни молитви се състояха в молба към Светата Дева да й даде знак, ако през деня направеше нещо, от което Девата нямаше да е доволна. Вечерната й молитва често представляваше бързо прекръстване, докато се качваше в леглото, придружено с молби за прошка, ако Божията майка й бе изпратила знак, който е пропуснала да забележи.
— Не съм по-малко религиозна — бе споделила със сестра си няколко дни след Великден. — Сега, когато всъщност трябва да се притеснявам от греховете, им обръщам по-голямо внимание.
Мадалена се усмихна.
— Тук няма много възможности човек да съгреши. И не съм сигурна защо Бог трябва да е впечатлен от безкрайните ни молитви, след като го правим под външен натиск. — Замисли се за момент. — Ако аз бях на Негово място, щях да зачитам само онова, което хората правят, водени от собствените си желания.