Киарета изпита известно облекчение.
— Аз се изповядвам всяка седмица. По свой избор. И всяка неделя ходя на литургия. С изключение на лятото, когато съм извън града. — Смръщи вежди. — Може би в края на краищата не съм толкова често на църква. Но пък през постите ходя всеки ден.
Направи последното си изказване с ведрия си глас, който Мадалена така ценеше от детските им години. Направи знак на Киарета да доближи лице до решетката и когато сестра й се подчини, Мадалена посегна да я погали по страната.
— Изобщо не си се променила. И не мога да се сетя за никаква причина, поради която Бог да не те обича толкова много, колкото те обичаме всички ние. — Погледна към вратата в другия край на парлаториото. — Включително и те.
Там нямаше никой, но Киарета знаеше кого има предвид сестра й. Всяка седмица в продължение близо на година Лука и Андреа я бяха водили на посещения при сестра й, преди тримата да отидат да вечерят в някой ресторант наблизо. Днес, понеже времето бе хубаво, за разлика от последните няколко седмици, двамата мъже бяха отишли да се поразходят по кея, за да я оставят насаме с Мадалена.
— Особено по-високият — продължи Мадалена. — Винаги си с гръб към него, затова не забелязваш как те гледа, но аз виждам.
— Андреа? Лука е този, който ме обожава. Но Андреа — ами, той, изглежда, ме намира за забавна, но това е всичко. Много е мълчалив.
— А също и много красив.
Киарета се изчерви.
— Харесваш го — отбеляза Мадалена.
— Повече от Лука. Лука е много забавен и винаги е толкова сладък, но понякога е леко скучен. — Киарета погледна към ръцете си и започна да оправя ръкавиците си. — Харесвам Андреа по различен начин.
Мадалена лукаво й се усмихна.
— И аз знам нещичко за чувствата към мъж, за когото е грешно дори да се надяваш, че някой ден можеш да имаш.
Киарета вдигна поглед.
— Вивалди? — Сега тя беше тази, която чакаше отговор, но преди сестра й да е отвърнала, вратата на парлаториото се отвори и влязоха Лука и Андреа.
— Бррр! — възкликна Лука. — Студено е за април. — Приближи до решетката. — Мога ли да открадна от теб тази благородна дама? Само за седмица.
Мадалена се усмихна.
— Само ако ми дадете дума, че ще ми я върнете жива и здрава.
— Жива и здрава — повтори Лука и тракна с токове като войник. — И навреме.
Той помогна на Киарета да се изправи, докато Андреа й подаваше плаща.
— Готова ли си за вечеря? — попита Андреа толкова тихо, че обикновеният въпрос прозвуча нежно и интимно.
— Ъхъ. — Киарета кимна и погледна отново към Мадалена, за да избегне очите му.
Промяната в израза на лицето й беше твърде слаба, за да я забележи друг, освен сестра й. Тя свъси вежди и присви очи така, както го правеше навремето, когато излизаше на балкона на „Пиета“ и изчакваше реда си, за да изпее някоя нова мелодия за първи път — решителна, самоуверена и малко уплашена.
В деня на Възнесение Господне през май Антония се почувства достатъчно добре, за да излезе и да наблюдава „Бучинторо“ от буркиелото, което Лука беше наел за деня. Широката плоскодънна лодка осигуряваше достатъчно място за тримата музиканти, които бяха поканили да им свирят, докато се движат из лагуната, както и за слуга, който да им пълни чашите и да им сервира обяда. Четиримата седнаха под яркочервен сенник и свалиха маските си. Лицето на Киарета блестеше от пот и подаде кърпичка на Антония, после се приведе към приятелката си, за да я избърше, без да й разваля грима. — Може ли? — попита Андреа. Сърцето на Кирета подскочи.
— Разбира се! — отвърна Антония вместо нея и подаде кърпичката на Андреа с многозначителна физиономия.
Андреа попи потта от челото и страните на Киарета с единия ъгъл на кърпичката, а когато стигна до устата й, нежно обходи очертанията й. Тя сведе взор надолу, изпълнена с неудобство от докосването му, сетне вдигна поглед и очите на Андреа се впиха в нейните. Обхождаха лицето й сантиметър по сантиметър и Киарета не беше сигурна дали това продължи само няколко секунди или няколко минути. После той избърса шията й, плъзгайки ръка надолу, докато не докосна горната част на гърдите й, подаващи се над корсета.
Всички лица в лодката се завъртяха пред очите й. Това на Антония се усмихваше триумфиращо, на Лука — напрегнато от опита му да не го сгърчи, а на Андреа — сериозно, както винаги, но някак по-отворено, сякаш някой бе оставил открехната врата, през която можеха да влизат или излизат тайни и интимности.