Обичам момента, когато Джак излиза на бойната площадка и вижда, че ще се бие с Плашилото. Това беше една от първите сцени от този роман, които ми хрумнаха.
Като разказ „Четирите легендарни царства“ е много мащабен дори за твоите стандарти. Защо е така?
Основно, защото освен че исках да видя Джак и Плашилото в бой, исках да ги видя и да се съюзяват. В продължение на седем романа и една новела Джак и Плашилото поотделно правят някои доста големи неща. Исках да видя какво могат да постигнат като екип. Поради това направих Големите игри толкова мащабни и огромни, с толкова много злодеи като Хадес, Хаос, Страх, Хидра и Мефистофел, да не говорим за Дион, Зайтан, Бригам и останалите бойци. Щом като двама големи герои ще обединят усилията си, трябва да има и мащабен сюжет, в който да се бият.
Как се зароди идеята за четирите царства, които управляват света от сенките?
Обичам конспиративните теории, наистина ги обичам. И когато гледам света, не мога да не се питам дали някъде в тъмното не се случва нещо друго.
Идеята за четирима силни владетели, които контролират световните дела зад кулисите, е нещо, върху което мисля от много време (както немалко фенове са забелязали, за първи път споменах четиримата царе, седнали на тронове, пред петима воини отзад в „Шестте свещени камъка“, която написах през 2006 г.).
Може и се дължи на дълбоката ми неудовлетвореност от политиците в наше време. Рядко мисля за политика и сега също няма да го правя. Просто смятам, че политиците и политическите партии вече като че ли не се интересуват дали представляват хората, или не — в политиката са заради самите себе си, в търсене на временна власт. Идеята за четирите легендарни царства може би е моят начин да кажа: „Ако смятате, че политиците ни са плоски и корумпирани, прави сте. Всъщност от тях бездруго нищо не зависи. Четирите царства само им позволяват да мислят, че управляват“.
Когато обявих заглавието на книгата, наблюдавах реакциите на феновете във Фейсбук и онлайн. Питаха се какви ли ще са тези „легендарни царства“. Никой не очакваше четири „сенчести царства“, така че бях доволен. Гордея се, че успявам да представям нови неща и да карам читателите да гадаят!
Разкажи ни за Големите игри. Те откъде дойдоха?
Не е тайна, че в романите ми често става дума за състезания и това ми харесва. Имаше го в „Битката“, имаше го и в „Летящ старт“, и в „Турнирът“, макар че историята е за талантливо момиче и учителя му. На заден план имаме и партии шах.
Забавно е да гледаш или да четеш за състезания, защото те в същността си са нещо драматично — двама души искат едно и също нещо — да победят — и това е в основата на добрата драма. (Заради това съдебните и болничните сериали са толкова популярни по телевизията — в съдебната зала имаме две страни, които искат да спечелят делото. По подобен начин в спешното отделение имаме екип от лекари, които опитват да спасят зле пострадали пациенти. По същество искат да победят смъртта.)
С Големите игри исках да представя най-безумните, най-страхотните изпитания, които човек може да си представи, и да пусна моя герой, Джак, в тях абсолютно неподготвен. За мен беше много важно Джак да влезе в игрите неподготвен, без никаква представа какво се случва.
Заради това книгата започва толкова бързо, когато Джак се буди в тъмнина, с избръсната глава, след като са го отвлекли… и тогава го напада минотавър с нож. Той е назад от действието. (Също така ми хареса да го облека в тениска с Хоумър Симпсън и да го оставя бос.) Това става важно, когато нещата се обръщат и Джак започва да оцелява напук на всичко — хората, които са го отвлекли, са проявили неуважение към него, така че когато той отива на обяда на Хадес по тениска и бос, това е един вид отговор на тяхното неуважение.
Ако „Четирите легендарни царства“ прилича на някоя от предишните ми книги, то това вероятно е „Битката“. Обаче „Битката“ — написана, когато бях на деветнайсет и имах много по-малък жизнен опит — няма широчината на контекста или културната релевантност на „Четирите легендарни царства“. „Битката“ беше добра старомодна битка до смърт. Тя е суха, зловеща машина, която вълнува за кратко. Така и трябваше да бъде. „Четирите легендарни царства“, от друга страна, са за владетелите и техните поданици.
И това ме отвежда към една от големите теми на книгата: трябва ли малка група привилегировани хора да се поставят над всички останали? В нашия днешен свят, в който една много малка група от населението притежава такова голямо богатство, дали не създаваме свят на елита и свят на всички останали? На имащите и нямащите? Ако имащите имат твърде много, нямащите няма ли в крайна сметка да се разбунтуват? (Това, че Антони — Тони — Десакс е супербогат корабен и минен магнат, чието богатство е от поколения, е съвсем умишлено. На света днес има групи много богати индивиди — от по-дискретните Ротшилд до публично известните милиардери като Бил Гейтс, Уорън Бъфет и Марк Зукърбърг. Исках да намекна, че тези, които държат истинската власт, може да са хора, за които не чуваме нищо, които са много потайни по отношение на богатството и влиянието си.)