Но оказа се, че в тази група също четат не по руски, а по френски. И не четат приказки, а само азбуката.
Мадам раздаде на децата картинки с нарисувани на тях букви: а, бе, це, де… Това не беше нещо сложно. Гуля бързо запомни всички букви. Не бе изминал още и един месец и тя вече можеше да чете достатъчно бързо по френски.
Когато се разхождаха в градината, тя караше своята „адам“ по-бързо да се върнат в къщи.
— Хайде да идем да почетем още малко вашата френска книжка.
А към края на зимата тя се научи не само да чете, но и да пише. Когато на уроците тя се забравяше и немирстваше, мадам слагаше пенснето на носа си и казваше:
— Мирно! Сега ще пишем диктовка.
Но Гуля и този урок превръщаше във весела игра.
— Детето лежи в люлката — диктуваше мадам с монотонен глас френските изречения. — Птичката е кацнала на дървото. Бабата плете чорап. Дядото пуши лула.
А Гуля пишеше в тетрадката си:
Бабата лежи в люлката. Детето пуши лула. Птичката плете чорап. Дядото е кацнал на дървото.
И като се стараеше да не се смее, с най-сериозен вид подаваше тетрадката си на своята „адам“.
Французойката поправяше пенснето на носа си и се заемаше да чете на глас Гулините драскулки.
— Какво е това? — казваше тя, смръщила вежди. — Птичката плете чорап? Детето пуши лула? Нищо не разбирам.
Гуля се превиваше от смях, а заедно с нея — Льолик и Шура.
Добрата старица прощаваше на Гуля тия дяволии. Тя смяташе, че като си играе и като разместя посвоему френските думи, Гуля по-скоро ще ги запомни. Тя следеше само всяка дума да бъде написана правилно, без грешки.
Така весело и мирно минаваха тия занятия. И никой в групата не подозираше каква нова пакост бе замислила Гуля.
Веднъж, когато през един топъл пролетен ден групата в пълен състав се разхождаше из улицата, Гуля неочаквано се спря пред входа на една триетажна каменна къща.
— Мадам — каза тя, — моля ви се, почакайте ме тука, аз ей сегичка ще се върна.
И като открехна тежката врата, тя изчезна.
— Мадам, та това е училище! — каза Шура. — Виждате ли какво е написало?
И тя посочи закованата на вратата табелка.
— Стойте двамата тука — отвърна французойката. — Аз сега ще видя.
Льолик и Шура останаха сами. Те се хванаха за ръце и се прилепиха до стената, за да не ги смаже някоя кола.
Първа се върна Гуля.
— А къде е адам? — запита тя. — Тоест мадам?
— Отиде да те търси — отговориха Льолик и Шура в един глас. — А ти къде беше?
— После ще ви разкажа.
В това време от вратата на училището изскочи развълнувана мадам.
— Лош момиче! — нахвърли се тя на Гуля. — Ти къде ходил?
Когато се вълнуваше, тя говореше на руски още по-лошо от обикновено.
Гуля помълча малко, а после каза сериозно, като голяма:
— Извинете, мадам. Аз постъпих в училище. В първи клас. Утре ще трябва да занеса кръщелното свидетелство.
Мадам само плесна с ръце.
На другия ден Гулината майка занесе в училището документите.
Така Гуля сама се записа в училище.
Първолаче
В първи клас Гуля се оказа най-висока от всички, макар по възраст да бе най-малка.
На първо време й беше трудно.
Едно немирно момче беше хвърлило око на нейните къдрави коси. Незабелязано, то се промъкваше към нея изотзад, пъхваше пръста си в къдрицата и я дърпаше. Това беше болезнено и обидно. Гуля разказа за това в къщи, но майка й се отнесе спокойно към нейните оплаквания.
— Разправяй се с него сама. Не можеш ли да се разбереш, отвърни си. Но на учителката не се оплаквай.
И Гуля вече не се оставяше да я обиждат.
Много й харесваше в училище. В чина си тя имаше цяло стопанство. В единия ъгъл лежаха нови книжки и тетрадки, в другия стоеше лакирана кутийка за моливи, а в кутийката — какво само нямаше! И моливи, и лъскави перца, и гумички.
Веднъж Гуля донесе в класа една малка маймунка от плат и започна да й нарежда от книжките и кутийката удобна къщичка. Тя не забеляза кога е влязла учителката.
Урокът започна.
Учителката дълго чете нещо на глас, но Гуля нищо не чуваше.
— А сега Гуля Корольова да ни прочете този разказ — каза внезапно учителката.
— Какъв разказ? — каза Гуля, като ставаше от мястото си.
— Този, който току-що ви прочетох.