— Зная, не съм забравила — отговори тя, без да се обръща.
Беше й трудно да откъсне поглед от безкрайните редици на воините, които крачеха дружно в такта на музиката.
„Кои ли от тях ще се върнат при своите?“ — неволно мислеше тя.
И още по-остро почувства колко важно е със слово, с песен да се повдигне духът на бойците.
Тя сега трябваше да изтича някъде на тишина, да си припомни, да повтори всичко, което й предстоеше да декламира и пее от естрадата, но й се искаше да гледа още и още…
Започваше най-интересното: показно учение с бойна стрелба. Една рота тръгна в настъпление. Истински противник пред нея нямаше, но артилерията, минохвъргачките, картечниците, които поддържаха настъплението, заговориха истински. Забухаха оръдията, завиха, засвистяха снаряди, мини, пръскайки се точно там, където се намираха мишените, представляващи противника.
— Гледай, гледай! — с възторг викаха, бутайки се един друг, Саша и Гриша. — Ха така, браво! Виждаш ли, Гуля?
— Виждам, виждам — казваше тя, ласкаво милвайки момчетата по ниско остриганите глави.
Зрителите ръкопляскаха, радвайки се на точните попадения, не по-малко от Саша и Гриша. Всичко наоколо ликуваше и шумеше като на стадион през време на спортни състезания за световно първенство.
Зрителите вече достатъчно бяха гледали и слушали всичко, но народът не се разотиваше.
Гуля се разтревожи: дали няма да провали концерта — нали тя водеше програмата.
Но опасенията й се оказаха напразни.
Актьорите влагаха всичките си сили и майсторство. Буйно танцуваха на дъсчената естрада армейските играчи, особено двамата млади цигани, които с всички сили се мъчеха да се надиграят един друг, а Кадир Хабибулин свиреше на своя курай10 така хубаво, както никога не бе свирил. Накрая излезе и самата Гуля. Тя издекламира стихове, а после изпя една весела украинска песен, пълна с дяволитост и закачливост:
Всички ръкопляскаха, усмихваха се и навярно не един млад момък би бил радостен да изпрати „до дому“ тази мила, красива девойка. Но от всички най-много се радваха Саша и Гриша. Те ръкопляскаха, подскачаха и с всички сили викаха: „Още!“.
… Започнаха напрегнати дни на боева подготовка.
Околните поля се превърнаха в „бойни полета“. Артилерия, минохвъргачки, пушки, автомати, картечници, гранати — всичко се пускаше в действие по всяко време на деня и нощта. Стреляха с бойни снаряди, мини, патрони. Настъпваха, хвърляйки срещу „врага“ гранати, бутилки с възпламенителна течност. В бойните редици на настъпващите също се пръскаха „мини“ и „снаряди“. И макар че те никого не убиваха и не раняваха, но се пръскаха като истински, с оглушителен трясък, вдигайки нагоре парчета земя и кълба дим.
Никакви препятствия не можеха да преградят пътя на настъплението. Всичко се преодоляваше по боен начин. Ако срещаха по пътя си река, хората я преминаваха с плаване или по брод и при това с оръжие и обмундировка.
Всичко работеше в пълна мяра на сили и напрежение — щабове, свръзка, тилове… Това беше истинска школа за бойна подготовка.
Гуля работеше без умора — мъкнеше на ръце „ранени“, правеше им превръзки и всичко това така внимателно и грижливо, като че наистина можеше да им причини болка.
В кратките минути на почивка някак си особено я привличаха горските поляни със своя дъх на треви и цветя. От тяхната силна настойка сякаш можеше да се опиеш. И изглеждаше някак си невероятно, че тази гореща, ароматна родна земя можеше да я заплашва смърт и запустение…
Често пъти нощем, лежейки в палатката и вдишвайки чистия горски въздух, наситен с мирис на треви, листа, земя, Гуля не спеше и все мислеше, мислеше… Пред погледа й изплуваха любознателните благодарни очи на бойците. Да, бойците приемат концертите чудесно, но не й даваше покой грижата: къде да намери нови песни, нови разкази и стихове, такива, които да поддържат бодър дух у хората?
Защо да не кажем: от време на време току се прокрадне мъка в сърцето и не е така лесно да се справи човек с нея. Гуля знаеше по себе си. Понякога така се затъжаваше за близките си, особено за Йожик, и й се струваше, че не може повече да изтърпи.
Дълго не можеше да заспи през такива нощи. Хиляди мисли и спомени се тълпяха в главата.
Ето, пред погледа й се изправя огънят на върха на Аю-даг, Мечка-планина. Непрогледната нощ, гората, където на всяка крачка я дебне драка. Като че ли вчера беше всичко това.