— Аз нищо не съм чула — рече Гуля и наведе глава.
— Срамота, Корольова — каза учителката. — Ти си невнимателна и ще ти пиша „слаб“.
Скоро в една от стаите на киностудиото, дето работеше майката на Гуля, зазвъня телефонът.
— Извикайте майка ми! Другарката Корольова! — чу се в слушалката развълнуван глас. — Мамо, ти ли си! Мамо, аз съм слаба!
Майката едва не изпусна от ръцете си телефонната слушалка.
— Гуленка, какво ти е? Веднага иди при училищния лекар. Аз ще дойда да те взема от училище.
— Аз не съм в училището — чу се в отговор. — Аз съм вече в къщи.
— Е, по-добре, че си в къщи. По-скоро лягай в леглото. Какво те боли?
— Мамо, ти не ме разбираш! — каза Гуля. — Не че аз съм слаба, а имам „слаб“!
— Какво? Говори ясно. Какво те боли? Главата? Гърлото?
— Ех, пък ти, мамо! Казвам ти, на мене изобщо нищо ми няма. На устен по руски имам „слаб“!
Майката въздъхна облекчено.
— Та така кажи. Е, няма нищо, щом като е само на устен по руски.
— Да, нищо! За тебе всичко е нищо — оскърби се Гуля. — Но за мене този „слаб“ е нещо много, много лошо!
Друг път, когато Гуля наистина се разболя, майка й не й повярва.
— По какъв предмет имаш „слаб“? — запита я тя. — На устен или на писмен?
— Гърлото ме боли! — едвам проговори Гуля. — И ми се повръща нещо…
Когато майката пристигна в къщи, Гуля вече лежеше на кревата, цяла зачервена от огън.
Пристигналият лекар я прегледа и произнесе една от ония думи, от които така много се страхуват всички майки:
— Скарлатина.
В болницата
В голямата градина пред прозореца на долния етаж стоеше Гулината майка. С тъга гледаше тя слабичкото остригано момиченце в дълга риза и халатче, което сега, след болестта, съвсем не приличаше на предишната весела Гуля.
През затворения прозорец гласът на Гуля не се чуваше. Но лицето й изразяваше пълно отчаяние. Тя бързо пишеше нещо на голям лист хартия, подложен на долната дъска на прозореца, и после показваше през прозореца своите драскулки на майка си. В разкривени редове бе написано:
Мамо, вземи ме оттука. Цялата ми кожа се смъкна. Не мога да живея повече тука!
В отговор майка й написа на листчета от бележник:
Гуленка, потърпи още мъничко. Скоро ще те взема в къщи. У дома те чакат чудесни подаръци.
Устните и брадичката на Гуля трепереха, но тя се сдържаше и не плачеше, макар че беше само на осем години.
Когато майка й си отиде, Гуля, натъжена, тръгна към кухнята, за да научи какво е менюто за вечерята. Много интересно беше — по три пъти на ден да тичаш в кухнята, а след това да обходиш всички помещения на своето отделение и да казваш на лежащите в леглата деца какво ще има за закуска, за обед или за вечеря.
— Запечени макарони и желе! — тържествено обяви Гуля.
За съжаление, оказа се, че някакво дълго като върлина, остригано момиче от съседното помещение бе успяло вече по-рано от Гуля да изтича в кухнята и тази новина на никого не направи впечатление.
Гуля седна на кревата и въздъхна. До вечерята оставаше още цял час. Тя се зае да издекламира шепнешком стихове от своя любим поет Некрасов. И изведнъж, незабелязано за самата себе си, в главата й започнаха да се нареждат някакви нови, отникъде нечути думи и срички за нейното мъничко червеникаво кученце Петка, което бе останало в къщи:
„Как ли се получи това у мене? — помисли Гуля. — Това не са вече такива глупави стихове като ония за Африка.“
И тя си спомни своето първо стихотворение, което бе съчинила, когато бе още на четири години:
„Ще трябва да се запише стихчето за Петка“ — реши Гуля.
Тя взе молив, парченце хартия и написа с големи букви:
Стихове за Петка
И изведнъж й се доспа. Очите й започнаха да се затварят, главата й натежа и Гуля падна по очи на възглавницата.
1
Какво ти е, миличкото,
какво ти е, кученце,
какво седиш там в ъгъла?
Скучно е на кученцето,
скучно е на миличкото
тихо да седи там в ъгъла.
Е, ела, аз ще те помилвам.
Хлебец няма в къщи.
Ето, заспива моето червеникаво,
мъничко в тихото свое ъгълче.
2
Птиците скоро отлитат
на ята у дома си,
Африка за тях е ароматна,
Африка е техен роден край.