„Катюша“ и „Андрюша“
На източния бряг на Дон, както и преди, се водеха боеве…
Хората нямаха време да си отдъхнат. Те яростно се защитаваха, като стреляха. Едва през нощта, когато немският огън ставаше по-слаб, настъпваше малко затишие. През тия минути на почивка Гуля, преди да легне да спи, отиваше „на гости“ при някой от новите си другари.
Така например беше и днес. Щом утихна, тя тръгна за землянката, където живееха бойците от първа рота. Минаваше по съобщителните ходове.
В землянката, мъждукайки едва, димеше газениче. Вятърът свиреше в комина на желязната печка.
— А, Гуля! — обадиха се от всички страни познати гласове. — Отдавна не си наминавала към нас. Беше ни домъчняло вече! Искаш ли чаец?
След няколко минути капакът на тенекиения чайник върху желязната печица заподскача.
В нечии опитни ръце тихичко, без да пречи на разговора, запя, заговори хармоника.
И на Гуля й се стори, че никога през живота не й е било така приятно и спокойно, както в тази тъмна мъничка землянка, сред тия хора, уморени, измъчени в сраженията, събрани тук от разните краища на огромната страна.
Седнала до самата печка, тя се грееше блажено, загледана в пламъчетата, които бягаха от единия ъгъл до другия. Тия весели пламъчета бяха като пламъчетата там, в далечната Уфа. Също такива златисти езичета играеха в печката и по времето, когато Гуля беше още мъничка и не й позволяваха да пипа ръжена.
Като си помисли човек колко скоро бе това!
А сега тя е на фронта, в центъра на войната и никой не й казва: „Гуля, ще се опариш!“.
Над самата землянка с жален вой прелетя мина.
— Зави минохвъргачката им — каза някой, сърбайки горещия чай.
Гуля само мълчаливо кимна с глава.
Като всички бойци и тя добре различаваше гласа на немската минохвъргачка. В своите позиви немците се хвалеха, че тяхната минохвъргачка ще надвие нашата „Катюша“.
— Нищо няма да надвие — каза възрастният боец, когото всички наричаха татко. — Къде ще се мери тя с нашата!
— Точно така — съгласи се съседът му и като счупи на коляното си една дъсчица, хвърли парченцата в огъня. — А чувах, че сега тука и „Андрюша“ чакат. Той ще въдвори ред.
— Какъв е този „Андрюша“? — запита Гуля.
— Синче на „Катюша“. Ама пердаши, не се шегува! По-здраво и от майка си. На осемдесет метра само с въздушната си вълна работи. Без да се смята поразяващата сила от парчетата.
Замълчаха цяла минута и от това се възползва хармониката. Тя засвири по-силно, по-смело, явно предизвикваща за пеене.
— запя Гуля, а някой до нея подхвана с тенорче:
Изпяха една песен, започнаха друга. Пееха всички заедно и поотделно.
— Така бих пяла с вас чак до сутринта — каза Гуля, като ставаше от мястото си. — Но какво да се прави, време е…
— Къде отиваш?
— Да сменя Ася.
Всъщност срокът на Асиното дежурство не бе още изтекъл. Но Гуля съжаляваше и пазеше своята другарка от санитарния батальон, същата онази слабичка, приличаща на ученичка девойка, която бе пристигнала на фронта в един ешелон заедно с нея и Люда.
Гуля беше по-голяма от двете си другарки. Тя беше почти двадесетгодишна, а те не бяха навършили още и осемнадесет. И Гуля неволно се отнасяше към тях двете малко покровителствено, наричаше ги „мили мои момиченца“ и без да му мисли много, вземаше върху себе си най-трудната и опасна работа.
11
Извива се огън в печицата тясна,
на дърветата смола като сълза.
И ми пее в землянката хармоника
за твоята усмивка и очи…