Щом подпишеха договора, с който обикновено завинаги се обвързваха с Армстронг в замяна на смешен аванс, учените никога повече не го виждаха. В резултат на тази тактика приходите на „Армстронг Комюникейшънс“ в годината след раздялата с Хан достигнаха до 90 хиляди лири и дванайсет месеца по-късно „Манчестър Гардиан“ обяви Ричард Армстронг за млад предприемач на годината. Шарлот му напомни, че е по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет.
- Вярно е - съгласи се той, - но недей да забравяш, че всичките ми конкуренти имат двайсетгодишна преднина.
Щом се установиха в Хедли Хол, новият им оксфордски дом, Дик започна да получава много покани за участие в различни университетски прояви. Той отхвърляше повечето, защото знаеше, че ги интересуват единствено парите му. Но после му писа Алан Уокър, председател на Оксфордския университетски лейбъристки клуб. Искаше да знае дали капитан Армстронг ще спонсорира вечеря, давана от комитета в чест на опозиционния лидер Хю Гейтскел.
- Приемам - каза Дик. - При едно условие: да седя до него.
От този момент започна да финансира всички посещения на видни лейбъристи в университета и след две години вече познаваше членовете на кабинета в сянка, както и неколцина чуждестранни гости, включително министър-председателя на Израел Давид Бен-Гурион, който го покани в Тел Авив и му предложи да помага на не толкова преуспели евреи.
След завършването на мандата си Алан Уокър подаде молба за постъпване на работа в „Армстронг Комюникейшънс“. Председателят на директорския борд незабавно го прие в личния си екип, за да го съветва как да увеличава политическото си влияние. Първото предложение на Уокър бе да купи университетското списание „Айсис“, което - както обикновено - изпитваше финансови затруднения. Срещу скромна инвестиция Армстронг се превърна в герой на университетската левица и безсрамно използваше списанието, за да защитава собствените си интереси. Лицето му се появяваше на корицата поне веднъж на семестър, ала тъй като редакторите имаха само едногодишен мандат и се съмняваха дали ще открият друг източник на доходи, никой от тях не възразяваше.
Когато лидер на лейбъристката партия стана Харолд Уилсън, Армстронг започна да дава публични изявления в негова полза - циниците подхвърляха, че това било само защото торите не желаели да имат нищо общо с него. Дик никога не пропускаше да покаже на гостуващите лейбъристки представители, че е готов да подкрепя „Айсис“, докато списанието по някакъв начин насърчава следващото поколение оксфордски студенти да поддържат лейбъристката партия. Някои политици намираха този подход за изключително груб. Ала Армстронг постепенно повярва, че ако лейбъристите сформират следващото правителство, ще може да използва влиянието и богатството си, за да изпълни новата си мечта - да стане собственик на национален вестник.
Всъщност той вече започваше да се чуди кой ли би могъл да му попречи.
20. ТАЙМС
16 октомври 1964
Хрушчов подава оставка - „Стар и болен“ Брежнев и Косигин ще управляват Русия
Няколко минути след като самолетът се издигна във въздуха, Кийт Таунсенд откопча предпазния колан, отвори куфарчето си и извади сноп документи. Погледна Кейт, която вече беше погълната от последния роман на Патрик Уайт[23], и започна да преглежда материалите за „Уест Райдинг Груп“. Дали това бе най-добрата възможност да си осигури опора във Великобритания? В крайна сметка, първата му придобивка в Сидни беше малка издателска група, което след време му позволи да купи „Сидни Кроникъл“. Бе убеден, че ако притежава регионална вестникарска компания във Великобритания, ще е в много по-силна позиция да насочи усилията си към национален вестник.
Хари Шътълуърт, прочете Кийт, основал групата в началото на века. Първо издавал вечерен вестник в Хъдърсфийлд, като освен това имал изключително процъфтяваща текстилна фабрика. Таунсенд познаваше този принцип - че местният вестник се контролира от най-големия работодател в района. По същия начин той се беше оказал собственик на хотел и две мини. Всеки път, щом откривал фабрика в нов град, Шътълуърт прещраквал и започвал да издава там вестник. Когато се оттеглил, притежавал четири фабрики и още толкова вестника в Уест Райдинг[24].
Най-големият син Франк поел фирмата, когато се върнал от Първата световна война, и въпреки че основните му интереси били насочени към производството на текстил, той...
- Желаете ли нещо за пиене, господине?
Таунсенд кимна.