Ръката на министъра леко потрепери.
- Ти правиш много за нашата партия, Дик.
- Много мило, че го казваш, Рей.
По време на първите две ястия разговаряха за възможността лейбъристката партия да спечели изборите и двамата признаха, че не са оптимисти.
- Въпреки че статистиките изглеждат малко по-благоприятни - каза Аткинс, - трябва само да проучиш резултатите от местните избори, за да видиш каква е действителността.
- Съгласен съм - отвърна Дик. - Само глупак би се повлиял от статистиките. Макар да смятам, че в дните за парламентарен контрол Уилсън редовно кара Хийт да се изправя на нокти.
- Вярно е, но го виждат само депутатите. Ако предаваха заседанията по телевизията, целият народ щеше да се убеди, че Харолд е от друга класа.
- Това едва ли ще стане през моя живот - каза Армстронг.
Аткинс кимна, но не каза нищо. Когато отнесоха основното ястие, Дик нареди на иконома си да ги остави сами и наля още бордо на министъра, но Аткинс само започна да си играе с чашата. Изглеждаше така, сякаш се чудеше как да повдигне неудобен въпрос. После дълбоко си пое дъх и каза:
- Малко ми е неудобно, но...
- Не се притеснявай, Рей. Всичко си остава между нас. Не забравяй, че играем в един и същи отбор.
- Благодаря, Дик - отвърна министърът. - Веднага си помислих, че ти си човекът, с когото мога да обсъдя малкия си проблем. - Той замълча и продължи да си играе с чашата. После ненадейно каза: - От „Ивнинг Поуст“ се ровят в личния ми живот, Дик, и повече не мога да търпя.
- Съжалявам, Рей - рече Армстронг, който смяташе, че ще обсъждат съвсем друг въпрос. - Какво точно те безпокои?
- Те ме заплашват.
- Заплашват ли те? - раздразнено попита Дик. - С какво?
- Е, заплаха може би е малко пресилена дума.. Но един от твоите репортери постоянно звъни в офиса ми и вкъщи, понякога по два-три пъти на ден.
- Повярвай ми, Рей, не знаех нищо за това - отвърна Армстронг. - Веднага щом си тръгнеш ще приказвам с Дон Шарп. Бъди спокоен, повече няма да имаш такива проблеми.
- Благодаря, Дик - каза Аткинс и отпи от виното си. -Но не става дума за телефонните обаждания. А за материала, на който са попаднали.
- Ще ми обясниш ли нещата по-подробно, Рей?
Министърът сведе очи към масата, после каза:
- Всичко това се случи преди години. Всъщност, толкова отдавна, че...
Армстронг мълчаливо допълни чашата му.
- Беше малко след като ме избраха в брадфордския градски съвет. - Аткинс пак надигна чашата си. - Тогава се запознах със секретарката на общината.
- Беше ли женен за Джени? - попита Дик.
- Не, с Джени се запознахме две години по-късно, точно преди да ме изберат в парламента.
- Тогава какъв е проблемът? Даже лейбъристката партия не забранява гаджетата преди да се ожениш.
- Не и когато забременеят - каза министърът. - И когато тяхната религията забранява аборта.
- Разбирам - тихо рече Армстронг. - Джени знае ли за това?
- Не, нищо. Не съм казвал нито на нея, нито на никой друг. Тя е дъщеря на провинциален лекар - гаден консерватор, така че родителите и изобщо не ме одобряваха. Ако тази история се разчуе, освен всичко друго, ще стана жертва на синдрома „Нали ти казвах“.
- Значи момичето ти създава проблеми?
- Не, Бог да я поживи. Рахила е чудесна - макар че семейството й се отнася към мен със същата нежност като това на Джени. Плащам й пълна издръжка, разбира се.
- Ясно. Но какво те безпокои? Никой вестник няма да посмее да публикува нещо, освен ако тя не потвърди фактите.
- Зная. За съжаление една вечер брат й пийнал малко повече и се разкрещял в местната кръчма. Нямал представа, че на бара седял журналист на свободна практика, който публикувал статии в „Ивнинг Поуст“. На другия ден брат й отрекъл всичко, но журналистът започнал да рови, копелето му гадно. Ако тази история се разчуе, няма да имам друг избор освен да подам оставка. И Бог знае как ще реагира Джени.
- Е, все още не се е стигнало дотам, Рей. Можеш да си сигурен в едно: никога няма да я видиш отпечатана в мой вестник. Веднага ще повикам Шарп и ще си поговоря с него. Повече няма да те безпокоят по телефона, поне не и по този въпрос.
- Благодаря ти - каза Аткинс. - Сега само трябва да се моля онзи журналист да не публикува историята някъде другаде.
- Как се казва? - попита Армстронг.
- Джон Къминс.
Дик записа името в бележника си.
- Ще се погрижа господин Къминс да получи работа в някой от вестниците ми на север, някъде по-далеч от Брадфорд. Това би трябвало да го укроти.
- Не зная как да ти се отблагодаря - рече министърът.
- Убеден съм, че ще намериш начин. - Армстронг се изправи, без да му предложи кафе. Излязоха от трапезарията. Нервността на министъра се замени с типичната за политиците самоуверена приказливост. Докато минаваха през кабинета на Дик, той забеляза на лавицата броевете на „Уисдън“[29].