- Фред се пенсионира преди три месеца, господине - отвърна главният счетоводител. - Сър Пол ме назначи на негово място.
Армстронг се канеше да попита: „С какво право?“, но се отказа.
- Чудесно - каза той. - Тогава незабавно ми пратете чекова книжка. След два часа заминавам за Щатите.
- Разбира се, господин Армстронг. Лична или служебна?
- На сметката на пенсионния фонд - безизразно отвърна Дик. - Докато съм в Америка, ще направя някои инвестиции от страна на компанията.
Последва по-продължително мълчание, отколкото очакваше.
- Да, господине - накрая каза главният счетоводител.
- Както знаете, за осребряване на чековете ще ви е нужен подписът на още един член на директорския борд. Освен това трябва да ви напомня, че инвестирането на средства на пенсионния фонд в компания, в която вече сме главни акционери; противоречи на фирмената политика.
- Нямам нужда от лекция по фирмена политика, млади човече - извика Армстронг и затръшна слушалката. - Гаден наглец - изръмжа на празната стая той. - От кого си въобразява, че получава заплата?
Щом му пратиха чековата книжка, Дик окончателно престана да се преструва, че преглежда пощата си, и излезе от кабинета си, без дори да се сбогува с Памела. Взе асансьора до покрива и нареди на пилота на хеликоптера си да го откара на „Хийтроу“. Докато бяха във въздуха, гледаше надолу към Лондон без онази страст, която вече изпитваше към Ню Йорк.
След двайсет минути вече беше на летището и бързо закрачи към ВИП-залата. Докато чакаше, един-двама американци дойдоха да се ръкуват с него и да му благодарят за всичко, което правел за гражданите на Ню Йорк. Той се усмихваше и се чудеше какво ли би се случило, ако корабът, с който преди толкова много години беше избягал, бе спрял на Елис Айланд[32] вместо в Ливърпул. Може би вече щеше да е в Белия дом.
Обявиха полета му и той зае мястото си в предната част на самолета. След като му поднесоха оскъдна порция храна, Дик задряма за два часа. Колкото повече се приближаваха към Източното крайбрежие на Съединените щати, толкова по-уверен ставаше, че ще успее. След година „Трибюн“ не само щеше да продава повече броеве от „Стар“, но и щеше да носи печалби, които нямаше да е в състояние да отрече дори сър Пол Мейтланд. А като се имаше предвид перспективата лейбъристите скоро да дойдат на власт, не можеше да се каже още какво ще постигне. Той надраска на гърба на менюто „сър Ричард Армстронг“, после го зачеркна и написа отдолу „Негово благородие лорд Армстронг Хедли“.
Когато кацнаха на летище „Кенеди“, Дик отново се чувстваше младеж и нямаше търпение да отиде в офиса си. Докато минаваше през митницата, пътниците го сочеха и той чуваше благоговейния им шепот: „Виж, това е Дик Армстронг“. Някои дори му махаха. Той се преструваше, че не ги забелязва, ала усмивката не слизаше от лицето, му. Лимузината му го очакваше пред ВИП изхода и бързо го понесе към Манхатън. Дик запревключва телевизионните канали и внезапно вниманието му бе привлечено от познато лице.
- Дойде време да се пенсионирам и да се съсредоточа върху фондацията си - каза Хенри Синклер, председател на „Мулти Медия“, най-голямата издателска империя на света. Армстронг го слушаше и се чудеше на каква цена ще се съгласи да я продаде.
Лимузината спря пред сградата на „Трибюн“, той слезе и се запъти към асансьора. Хората във фоайето заръкопляскаха. Дик небрежно им се усмихна, сякаш така го посрещаха навсякъде, където отидеше. Един от профсъюзните лидери, който в момента бе там, се зачуди дали собственикът на вестника някога ще научи, че членовете на неговия профсъюз са били инструктирани да го аплодират винаги щом се появи. „Отнасяйте се с него като с президент и той ще започне да вярва, че е такъв - бе казал на събранието Шон 0 Райли. - И продължавайте да му ръкопляскате, докато парите текат.“
Ръкоплясканията избухваха на всеки етаж, на който се отваряха вратите на асансьора. Когато стигна на двайсет и първия, Армстронг видя, че секретарката му го очаква в коридора.
- Добре дошъл у дома, господине - поздрави го тя.
- Имаш право - отвърна Дик. - Това е моят дом. Иска ми се да бях роден в Америка. Тогава вече щях да съм президент.
- Господин Кричли пристигна няколко минути преди вас, господине, и ви чака в кабинета ви - съобщи секретарката, докато вървяха по коридора.
- Добре - отвърна Армстронг и влезе в най-голямата стая в сградата. - Радвам се да те видя, Ръсел. Е, реши ли проблема с профсъюзите?
- Боя се, че не, Дик - каза адвокатът. - Всъщност имам лоша новина. Ще се наложи да започнем отначало.
- Какво искаш да кажеш?
- Докато те нямаше, профсъюзите отхвърлиха предложеното от теб обезщетение от двеста и трийсет милиона долара и поискаха триста и седемдесет.
Армстронг се стовари на стола си.
- Няма ме само няколко дни и ти оставяш всичко да отиде по дяволите! - изкрещя той и погледна към вратата. Секретарката влезе и остави на бюрото пред него първото издание на „Трибюн“. Дик прочете водещото заглавие: