В Ню Йорк беше пет и дванайсет минути, в Лондон - десет и дванайсет, в Женева - единайсет и дванайсет. До девет часа на следващата сутрин нямаше да е в състояние да контролира заглавията в собствените си вестници, още по-малко във вестниците на Кийт Таунсенд.
Армстронг бавно се съблече и остави дрехите си да паднат на купчина на пода. После извади от бюфета бутилка бренди, наля си голяма чаша и се просна на огромното легло. Двигателите зареваха и яхтата започна да маневрира, за да напусне пристанището.
Времето течеше, но той не помръдваше, освен за да си долее чашата, докато малкият часовник до леглото не отмери четири часа. Армстронг се надигна, почака няколко секунди и спусна крака върху дебелия килим. Изправи се с олюляване и пресече тъмната каюта към банята. Когато стигна до отворената врата, свали от закачалката голям кремав халат, на джоба на който със златни букви бе отпечатано името на кораба. После се насочи обратно към изхода, предпазливо отвори вратата и излезе бос в слабо осветения коридор. Поколеба се, после заключи и прибра ключа в джоба си. Продължи нататък едва когато се увери, че не се чува нищо друго, освен познатото вибриране на двигателя.
Стигна до стълбището, водещо към палубата и бавно се заизкачва по стъпалата, като здраво се държеше за въжетата от двете страни. Когато излезе навън, бързо се огледа. Не се виждаше никой. Беше ясна нощ, която по нищо не се отличаваше от останалите по това време на годината.
Безшумно се промъкна напред и стигна над машинното отделение - най-шумната част от яхтата.
Почака за миг преди да развърже колана на халата си и да го остави да се свлече на палубата.
Гол в топлата нощ, Армстронг отправи поглед към черната вода и си помисли: „Нима в такъв момент целият ти живот не минава като на лента пред очите ти?“
2. СИТИЗЪН
5 ноември 1991
Таунсенд пред фалит
- Някакви съобщения? - лаконично попита Кийт Таунсенд, докато минаваше покрай бюрото на секретарката си, за да влезе в своя кабинет.
- Точно преди да се качите на самолета от Кемп Дейвид ви търси президентът - отвърна Хедър.
- Кой от вестниците ми го е ядосал този път? - рече Таунсенд, докато сядаше.
- „Ню Йорк Стар“. Чул слух, че на първа страница в утрешното издание сте щели да отпечатате информация за банковите му сметки - каза секретарката.
- По-вероятно е на утрешните първи страници да се появи информация за моите банкови сметки - рече той. Австралийският му акцент се долавяше по-ясно от обикновено. - Нещо друго?
- Маргарет Тачър прати факс от Лондон. Съгласна е с условията ви за договор за две книги, въпреки че Армстронг й дава повече.
- Да се надяваме, че когато реша да напиша мемоарите си, някой ще предложи и на мен шест милиона долара.
Хедър му отправи бледа усмивка.
- Кой друг?
- Гари Дийкинс получил нова призовка.
- Този път за какво?
- Обвинил в изнасилване архиепископа на Брисбейн[4] на първа страница на вчерашния „Трут“[5].
- Истината, цялата истина и само истината - усмихна се Таунсенд. - Стига вестниците да се продават.
- За съжаление се оказва, че въпросната жена е известна проповедничка, дългогодишна приятелка на семейството на архиепископа.
Таунсенд се отпусна на стола си и продължи да слуша безбройните проблеми, с които се сблъскваха други хора по целия свят: обичайните жалби на политици, бизнесмени и така наречени медийни звезди, които очакваха от него незабавно да се намеси, за да спаси скъпоценните им кариери. По това време на следващия ден повечето щяха да са се успокоили и на тяхно място щяха да се появят десетина други, също толкова разгневени и също толкова претенциозни. Знаеше, че всички само ще се зарадват, ако научат, че всъщност е на ръба собствената му кариера - и то само защото президентът на една малка банка в Кливланд е поискал до края на работния ден да бъде изплатен заем от 50 милиона долара.
Докато Хедър продължаваше да изрежда списъка от съобщения - повечето от хора, чиито имена не му говореха нищо - мислите му се върнаха към речта, която беше произнесъл предишната вечер. Хиляда от висшите му служители от целия свят се бяха събрали на тридневна конференция в Хонолулу. В заключителното си обръщение той им каза, че „Глобал Корпорейшън“ не би могла да е в по-добра форма, за да посрещне предизвикателствата на новата медийна революция. Завърши с думите: „Ние сме единствената компания, способна да поведе този бранш в двайсет и първия век“. Всички се бяха изправили и го аплодираха в продължение на минути. Докато гледаше надолу към уверените лица на публиката, той се чудеше колко от тях подозират, че всъщност „Глобал“ е само на няколко часа от банкрута.