Но всеки вторник вечер членовете на лейбъристкия клуб постепенно научаваха възгледите му за монархията, частните училища, титлите и елитаризма на Оксфорд и Кеймбридж и накрая той стана известен като „другаря Кийт“. След срещите някои дори отиваха в стаята му, за да обсъждат до ранни зори как да променят света, след като напуснат „това ужасно място“.
През първия семестър Кийт с изненада откри, че ако не се яви на лекция или дори пропусне упражнение, не получава автоматично наказание. Бяха му нужни няколко седмици, за да свикне със система, която разчиташе единствено на самодисциплина. В края на семестъра сър Греъм го заплаши, че ако не се стегне, ще спре издръжката му и ще го върне в Австралия.
През втория семестър Кийт всеки петък пишеше дълги писма на баща си и подробно описваше колко усърдно се учи. Това очевидно подейства и пороят от укори секна. Даже от време на време се появяваше на лекции и на упражнения, на които се мъчеше да не заспи.
През летния семестър откри Челтнам, Нюмаркит, Аскот, Донкастър и Епсъм[11], в резултат на което никога нямаше достатъчно пари, за да си купи нова риза и дори чорапи.
През ваканцията често му се налагаше да се храни на гарата, която поради близостта й до Уорчестър някои студенти смятаха за университетска лавка. Една вечер, след като беше изпил прекалено много в „Бриклейърс Армс“, Кийт надраска на датираща от осемнайсети век уорчестърска стена: „С est magnifique, mais се n est pas la gare“.
В края на първата година нямаше с какво толкова да се похвали от престоя си в университета освен с малка група приятели, които също като него бяха решени да променят системата в полза на мнозинството.
Майка му, която редовно му пишеше, му предложи да използва ваканцията, за да обиколи Европа, тъй като можел да не получи друга възможност. Той послуша съвета й и разработи план за пътуването, който щеше да спази, ако в местната кръчма не се бе запознал с един от редакторите в „Оксфорд Мейл“.
„Скъпа мамо,
Току-що получих твоето писмо с идеите ти за ваканцията. Отначало реших да ги последвам и да се отправя по френското крайбрежие, за да стигна до Довил, но после от „Оксфорд Мейл “ ми предложиха шанс да посетя Берлин.
Искат да напиша четири статии от по хиляда думи за живота в окупирана Германия под управлението на съюзническите сили, след което да отида в Дрезден и да им пратя репортаж за възстановяването на града. Предлагат ми по двайсет и една лири на статия. Поради несигурното ми финансово положение, вината за което е моя, не твоя, Берлин надделя над Довил.
Ако в Германия има такива неща като пощенски картички, ще ти пиша. Ще пратя и четирите статии на татко. Може пък „Куриер" да прояви интерес към тях.
Съжалявам, че няма да се видим това лято.
Целувки,
Кийт.”
След края на семестъра Кийт потегли в същата посока като мнозина други студенти. Подкара колата си към Дувър и взе ферибота до Кале. Но докато другите се отправиха на пътуване из историческите градове на континента, той насочи малкия си кабриолет на североизток към Берлин. Времето беше толкова горещо, че за пръв път можеше да свали гюрука.
Докато шофираше по лъкатушните пътища на Франция и Белгия, Кийт постоянно виждаше следи от войната. Унищожени поля, в които танковете бяха заели мястото на тракторите, бомбардирани ферми, попаднали между напредващи и отстъпващи армии, реки, задръстени с ръждясваща военна техника. Разрушените сгради и опустошените земи правеха мисълта за Довил все по-привлекателна.
Когато стана прекалено тъмно, за да избягва дупките, той отби от шосето, спря и бързо заспа. Събуди се още по мрак от рева на камиони, които пътуваха за немската граница, и нахвърля в бележника си: „Изглежда, армията не се ръководи от движението на слънцето“. Трябваха му две-три завъртания на ключа, за да запали двигателя. Той разтърка очи и подкара по шосето, като се опитваше да запомни, че трябва да се движи в дясното платно.
След два часа стигна до границата и се нареди на дълга опашка: проверяваха всеки, който искаше да влезе в Германия. Митничарят взе паспорта му. Когато откри, че е австралиец, отправи хаплива забележка по адрес на Доналд Брадмън[12] и му махна да продължи. Нищо от онова, което беше чувал и чел, не го бе подготвило за сблъсъка с победената нация. Напредването му ставаше все по-бавно, пукнатините по пътя се превърнаха в дупки, дупките - в кратери. Едва успяваше да вдигне шейсет километра и често се налагаше да отбие и да спре, за да пропусне поредния конвой камиони със звездички на вратите.