Ефрейторката на регистратурата веднага го позна, ала трябваше да му съобщи лоша новина.
- Преди няколко минути капитан Армстронг отиде на среща в американския сектор - каза тя. - Чака ви повече от час.
- По дяволите! - изруга Кийт. - Катастрофирах по пътя. Може ли да го видя по-късно днес?
- Боя се, че не - отвърна жената. - Целия следобед е ангажиран.
Той сви рамене.
- Бихте ли ми обяснили как да стигна до френския сектор?
Докато обикаляше улиците на тази част от Берлин, впечатленията му от предишния ден не се обогатиха с нищ друго освен с факта, че в този град се използват поне два непознати му езика. Това го накара да си поръча обяд, който не искаше, и бутилка вино, което не можеше да си позволи.
Привечер се върна в сервиза, за да провери какво става с автомобила му.Единственият монтьор, който знаеше английски, си беше отишъл. Колата стоеше в ъгъла на двора в същото ужасно състояние, в което я бе оставил сутринта. Единственото, с което успя да му помогне пазачът, беше да посочи цифрата осем на часовника си.
На другата сутрин Кийт отиде в сервиза в осем без петнайсет, ала монтьорът се появи едва в 8.13. Преди да изрази мнението си, той няколко пъти обиколи колата.
- Мога да я оправя за седмица - тъжно каза немецът. Този път Кийт му подаде една лира.
- Но сигурно ще успея да свърша за два дни... Всичко е въпрос на приоритети.
Кийт реши, че не може да си позволи да е основен приоритет.
Докато пътуваше в един претъпкан трамвай, той се замисли за финансите си или по-скоро за тяхната липса. Ако издържеше още десет дни, платеше пансиона си и ремонта на колата, през остатъка от пътуването щеше да му се наложи да спи в автомобила.
Скочи от трамвая на вече познатата спирка, тичешком изкачи стъпалата и няколко минути преди девет застана на регистратурата. Този път го накараха да чака двайсет минути преди отново да се появи секретарката на директора. Изглеждаше притеснена.
- Съжалявам, господин Таунсенд - каза тя, - но капитан Армстронг трябваше неочаквано да отлети за Англия. Заместникът му лейтенант Уейкъм с удоволствие ще ви приеме.
Кийт прекара близо час с лейтенант Уейкъм, който постоянно го наричаше „приятелю“, обясняваше му защо не може да влезе в Шпендау[14] и пускаше шеги по адрес на Дон Брадмън. Когато си тръгна, младежът си мислеше, че с научил много повече за състоянието на английския крикет, отколкото за положението в германската столица. Прекара остатъка от деня в американския сектор, като често спираше да разговаря с войниците по улиците. Те с гордост му казваха, че за нищо на света нямало да напуснат сектора си, докато не дойдело време да се върнат в Щатите.
Когато по-късно следобед отиде в сервиза, монтьорът му обеща, че на другата вечер ще може да вземе колата си.
На следващия ден взе трамвай до руския сектор. Скоро откри колко се е заблуждавал като е смятал, че там няма да научи нищо ново. Другарите му от оксфордския университетски лейбъристки клуб нямаше да се зарадват, когато им кажеше, че раменете на източноберлинчани са по-изгърбени, главите им - по-приведени и крачката им - по-бавна от тези на съгражданите им в съюзническите сектори, както и че, изглежда, не разговарят дори помежду си, още по-малко с него. Статуята на Хитлер на централния площад беше заменена от още по-голяма на Ленин и на всеки ъгъл се издигаше огромен портрет на Сталин. След неколкочасово обикаляне из сивите улици с магазини, в които нямаше нито хора, нито стоки, Кийт се върна в британския сектор.
Реши, че ако на другата сутрин потегли за Дрезден, може би ще успее да изпълни задачата си по-рано и да прекара няколко дни в Довил, за да попълни финансите си, които бързо се топяха.
Колата го чакаше в двора на сервиза и Кийт трябваше да признае, че изглежда чудесно. Някой даже я бе измил и червеният капак лъщеше под гаснещите слънчеви лъчи.
Монтьорът му подаде ключа и Кийт се настани зад волана. Двигателят реагира незабавно.
- Отлично! - възкликна той.
Немецът важно кимна. Когато Кийт излезе от колата, друг монтьор се наведе вътре и извади ключа.
- Колко ви дължа? - попита Кийт и извади портфейла си.
- Двайсет лири - отвърна монтьорът.
Кийт го зяпна.
- Двайсет лири ли? - изпелтечи той. - Но аз нямам двайсет лири. Вие вече ми взехте трийсет шилинга, а проклетата кола струваше само трийсет лири.
Тази информация, изглежда, не впечатли немеца.
- Наложи се да сменим коляновия вал и да поправим карбуратора - поясни той. - А резервните части са дефицитни. Да не споменавам за изчукването. Двайсет лири.