- Отдавна исках да се запозная с вас - каза Дик. Хан очевидно се изненада, защото до този момент капитан Армстронг не беше проявил никакъв интерес към него. -Какъв е тиражът на „Берлинер“? - попита британският офицер. Не че не знаеше, но искаше да завърже разговор преди да зададе въпроса, който всъщност го интересуваше.
- Около двеста и шейсет хиляди броя - отвърна немецът. - А другият ни ежедневник във Франкфурт спокойно продава по над двеста хидяди броя.
- Колко вестника имате? - небрежно попита Дик и отново взе приборите си.
- Само тези два. Преди войната бяха седемнайсет, както и няколко специализирани научни списания. Но докато не отменят всички ограничения, не мога да се надявам да постигна старото положение.
- Но аз си мислех, че на евреите - самият аз съм евреин... - Хан отново се изненада, - ... е било забранено да притежават вестници.
- Точно така, капитан Армстронг. Но аз продадох всичките си акции на своя партньор, който не беше евреин, и той ми ги върна на същата цена само дни след края на войната.
- Ами списанията? - попита Дик. - Дали ще носят печалби в тези тежки времена?
- 0, да. Всъщност в бъдеще списанията могат да се окажат по-печеливши от вестниците. Преди войната моята компания притежаваше лъвския пай от немските научни издания. Но от момента на нахлуването на Хитлер в Полша ни забраниха да публикуваме всичко, което би могло да се окаже полезно за враговете на Третия райх. В момента съм натрупал осемгодишни непубликувани проучвания, включително повечето от научните статии, написани в Германия по време на войната. Издателският свят би платил добри пари за такъв материал.
- Какво ви пречи да го публикувате сега?
- Лондонската издателска къща, с която имах договор, вече не желае да разпространява публикациите ми.
Електрическата крушка на тавана внезапно угасна и в средата на масата поставиха малка торта с една-единствена свещичка.
- И защо? - попита Армстронг. Нямаше намерение да прекъсне разговора, макар Арно Шулц да духаше свещта под аплодисментите на другите гости.
- Защото единственият син на председателя на директорския борд бил убит на брега на Дюнкерк[17] - отвърна Хан, докато поднасяха на Дик най-голямото парче от тортата. - Няколко пъти му писах, за да изразя съболезнованията си, но той просто не ми отговори.
- В Англия има и други издателства - след като опита от тортата, рече Армстронг.
- Да, но в момента договорът не ми позволява да се обръщам към тях. Трябва да изчакам още няколко месеца. Вече реших коя лондонска издателска къща е най-подходяща, за да представлява моите интереси.
- Нима? - като избърса устата си, попита Дик.
- Ако имате време, капитан Армстронг - отвърна немският издател, - за мен ще е чест да ви покажа пресите си.
- В момента съм извънредно ангажиран.
- Напълно ви разбирам - каза Хан.
- Но бих могъл да се отбия, когато посещавам американския сектор.
- Заповядайте.
След вечерята Армстронг благодари на домакина си за незабравимото тържество и прецени заминаването си така, че да излезе едновременно с Юлиус Хан.
- Надявам се скоро пак да се срещнем - на сбогуване каза немецът.
- Непременно - отвърна Дик и се ръкува с най-близкия приятел на Арно Шулц.
Когато няколко минути преди полунощ се прибра в апартамента си, Шарлот вече спеше. Той се съблече, наметна халата си, тихо се качи в стаята на Дейвид и поседя известно време до креватчето му.
- Ще ти построя империя - прошепна Армстронг, -която някой ден с гордост ще наследиш.
На следващата сутрин докладва на полковник Оукшот, че е присъствал на тържеството по случай шейсетия рожден ден на Арно Шулц, но не и това, че се е запознал с Юлиус Хан. Полковникът му съобщи, че Форсдайк искал пак да го прати в руския сектор. Армстронг обеща да позвъни на майора, ала не прибави, че първо възнамерява да посети американския сектор.
- Между другото, Дик - каза Оукшот, - изобщо не видях статията ти за отношението към немците в нашите военнопленнически лагери.
- Не, господин полковник. Със съжаление трябва да кажа, че проклетите шваби не искаха да ми съдействат. Боя се, че просто си изгубих времето.
- Не съм чак толкова изненадан - отвърна полковникът. - Предупредих те...
- И се оказахте прав, господин полковник.
- Жалко, защото все пак ми се струва важно да си възвърнем доверието на тези хора.
- Не бих могъл да съм по-съгласен с вас, господин полковник. И ви уверявам, че се опитвам да направя всичко възможно.
17
Пристанище в северна Франция, от което през 1940 година се евакуират съюзническите сили. - Б. пр.