Сър Бърнард беше в „Петицата“ отдавна, беше преминал стажа си на редови агент и можеше да влезе в положението на тези, които излизаха на улицата, които наблюдаваха заподозрените, следяха и проникваха в подривни организации. Харкорт-Смит беше университетски възпитаник, с великолепно образование и през повечето време беше стоял на началническа длъжност, преминавайки без сътресения от отдел в отдел и нагоре по стълбата на кариерата.
Безупречно облечен, както винаги, той посрещна Престън в кабинета си сърдечно. Престън беше нащрек от тази сърдечност. И други са били посрещани сърдечно, така се говореше, и се бяха оказвали на улицата още следващата седмица. Покани го да седне срещу бюрото му и сам седна зад него. Докладът беше отпред.
— А сега, Джон, този твой доклад. Ти си даваш сметка, разбира се, че заедно с цялата ти останала работа аз го приемам крайно сериозно.
— Благодаря, сър — каза Престън.
— До такава степен — продължи Харкорт-Смит, — че по-голямата част от празниците прекарах тук, в кабинета, за да го препрочета и обмисля.
Престън реши, че е по-мъдро да мълчи.
— Той е… как да се изразя… доста радикален, всички потайности са проучени, а? Въпросът е, и този въпрос трябва да си задам, преди отделът ни да предложи каквато и да било политика, основана на него, дали всичко това е абсолютна истина. Дали всичко това може да се докаже? Този въпрос ще зададат и на мен.
— Слушай, Брайън, това проучване правя от две години. Хората ми достигнаха дълбоко, много дълбоко. Фактите, където са посочени като такива, са верни.
— Джон, никога не бих оспорил факти, установени от теб. Но заключенията, направени въз основа на тях…
— Базират се на логиката, според мен.
— Голяма наука. Изучавал съм я — продължи Харкорт-Смит, — но когато не е подкрепена с неоспорими доказателства… Например това нещо тук… — Той откри един пасаж и прокара пръста си по реда. — Този МБР. Доста крайно, нали?
— Да, Брайън, крайно е. Тези хора са крайни.
— Без съмнение. Но нямаше ли да е по-добре да приложиш и копие към доклада си?
— Доколкото успях да проуча, нищо още не е написано на хартия. Това са намерения, много сериозни намерения в главите на някои хора.
Харкорт-Смит присви устни със съжаление.
— Намерения — каза той, сякаш думата го интригуваше, — да, намерения. Но виж, Джон, в главите на много хора има намерения по отношение на тази страна, при това съвсем не приятелски. Ние не можем да даваме предложения за действия, мерки или контрамерки въз основа на тези намерения…
Престън щеше да отговори, но Харкорт-Смит стана на крака, за да покаже, че разговорът е свършил.
— Слушай, Джон, остави това при мен още малко. Ще трябва да го обмисля, може би да проверя някои неща и да видя какъв ход да му дам. Между другото, как ти харесва във „F1 (D)“?
— Добре ми е — каза Престън и също стана.
— Може би имам нещо за теб, което ще ти хареса дори повече.
Когато Престън си отиде, Харкорт-Смит остана загледан във вратата няколко минути. Изглеждаше замислен.
Да унищожи папката, която той смяташе за злепоставяща и някой ден дори щеше да е опасна, не беше възможно. Формално погледнато, това беше доклад на началник-отдел. Имаше входящ номер. Мисли дълго и усилено. След това взе червената си химикалка и написа нещо внимателно на корицата. Позвъни на секретарката си.
— Мейбъл — каза той, когато тя влезе, — занеси това лично в регистратурата, моля те. Още сега.
Момичето погледна корицата. Напреки беше написано „Б. П.“ и инициалите на шефа. В службата под „Б. П.“ се разбираше „без последствия“. Докладът трябваше да бъде погребан.
2.
Едва на 4 януари собственикът на апартамента във Фонтеной Хаус получи отговор от телефона, който въртеше от три дни всеки час. Разговорът беше кратък, но доведе до среща с един човек малко преди обяд в едно прикрито ъгълче на фоайето на много дискретен хотел в Уест Енд.
Човекът беше на около шестдесет, със стоманеносива коса, семпло облечен и по нещо напомняше държавен служител, какъвто донякъде беше. Пристигна втори, седна и веднага се извини.
— Ужасно съжалявам, че ме нямаше тези три дни — каза той, — нали съм сам, едни приятели ме поканиха да прекарам празниците с тях извън града. А какъв е проблемът?
Собственикът му разказа с кратки, ясни изречения. Беше имал време да премисли размерите на това, което се беше случило, и да прецени точно с какви думи да го предаде. Другият слушаше все по-навъсено.