— Този влак директно в Лондон ли отива? — попита той на безупречен английски.
— Мисля, че спира в Люис — отговори Зелевски.
Мъжът протегна ръката си. Германецът му подаде плоската кутия с пури. Мъжът я мушна в якето си, закопча ципа, кимна и излезе. Когато влакът тръгваше от Люис, Зелевски видя мъжа на перона да чака обратния влак за Нюхейвън.
Преди полунощ пурите бяха при радиото, гипсовата превръзка и обувките в Ипсуич. Куриер № 5 достави пратката.
18.
Сър Найджъл беше прав. До четвъртък, последния ден на април, топовете компютърни разпечатки не показаха никаква закономерност при влизанията в страната на граждани от съветския блок, независимо откъде са тръгнали. Никаква закономерност нямаше и при другите хора, идващи от комунистически страни през същия период.
Бяха открити няколко не съвсем редовни паспорта, но в това нямаше нищо необикновено. Бяха направени нужните проверки, хората бяха щателно претърсени и резултатът беше кръгла нула. Имаше и три паспорта на хора, недопускани в страната — двата бяха на експулсирани емигранти, които се опитваха да се върнат, а третият на американец, свързан с търговията с наркотици и хазарта. Те също бяха щателно претърсени, преди да бъдат качени на следващия полет обратно, но отново нищо не подсказваше, че може да са куриери на Москва.
Ако използват хора от западни държави или „нелегални“ с безупречни документи, никога няма да мога да ги открия, мислеше Престън.
Сър Найджъл отново се беше обърнал към сър Бърнард Хемингс, за да осигури съдействието на MI5.
— Имам причини да вярвам, че „Центърът“ ще се опита да внедри много важен „нелегален“ в страната през следващите няколко седмици — му каза той. — Бедата, Бърнард, е, че нямам никакво описание, идентификация или точка на влизане. И все пак всяка помощ от твоите хора по граничните пунктове ще бъде много полезна.
Сър Бърнард обяви това изискване за операция на MI5 и митницата, емиграционната служба, специалният отдел и пристанищната полиция се бяха съгласили да следят по-внимателно да не би някой да се опита да премине границата без необходимите проверки или да внесе странни предмети.
Обяснението изглеждаше правдоподобно и дори Харкорт-Смит не го свърза с доклада на Джон Престън, който още чакаше решението му.
Караваната пристигна на 1 май. Имаше западногерманска регистрация и пътуваше с ферибота от Кале до Дувър. Шофьор и собственик беше Хелмут Дорн, с безупречни документи, и пътуваше с жена си Лиза и двете си деца — Уве, петгодишно момче със сламеноруса коса, и Бригите, седемгодишната му дъщеря.
След паспортната проверка се отправиха към зелената зона за тези, които не декларират нищо, и никой от служителите не ги спря. Митничарят пожела да погледне вътре. Хер Дорн се подчини.
Двете деца играеха вътре и при появата на митничаря спряха. Той им кимна и им се усмихна, а те се закискаха. Той огледа наоколо, след което започна да отваря шкафовете. Ако Хелмут Дорн е бил изнервен, това изобщо не личеше.
В повечето от тях имаше нормалните дреболии, които едно семейство взема със себе си на къмпинг — дрехи, кухненски прибори и други подобни. Митничарят повдигна седалките на пейките, под които имаше още шкафове. В един от тях децата държаха играчките си — там имаше две кукли и едно мече и няколко гумени топки, оцветени в ярки цветове.
Момиченцето, преодоляло срамежливостта си, бръкна вътре и взе едната кукла, след което заговори на митничаря на немски. Той не разбра нищо, но кимна и се усмихна.
— Много е хубава, мъничко — каза той. След това се обърна към Хелмут Дорн и му каза: — Всичко е наред, сър. Приятно пътуване.
Излязоха от навесите и заедно с колоната тръгнаха по шосето за Дувър.
— Gott sei dank — прошепна той на жена си, — wir sind durch.2
Тя гледаше картата, но нямаше никакви проблеми. Главният път № 20 за Лондон беше толкова ясно обозначен, че никой не би го пропуснал. Дорн погледна часовника си няколко пъти. Беше малко закъснял, но според инструкциите не трябваше в никакъв случай да превишава скоростта.
Намериха селцето Чеъринг съвсем лесно и на северния му край спряха на паркинга на кафенето „Хепи Ийтър“. Лиза взе децата и ги заведе вътре да закусят. Дорн според заповедта отвори капака на мотора и се наведе над него. След няколко секунди усети нечие присъствие до себе си. Обърна се и видя млад англичанин с черни кожени дрехи.
— Имате проблеми? — попита той.
— Мисля, че е карбураторът.
— Не — каза мотоциклетистът мрачно, — мисля, че е от дистрибутора. Освен това мисля, че сте закъснели.