— Ъ? О, не, ни най-малко.
— Кажи ми, Бошъм, какво е разстоянието до замъка?
— Към три километра.
— Тогава, ако не възразяваш, смятам да го извървя пеш. Ще ми бъде приятно да се поразтъпча.
Лорд Бошъм си отдъхна.
— Ами това ще е чудесно. Щяхме много да се натъпчем в колата. Не знаех, че и Бакстър пристига. Това е господин Бакстър, секретарят на херцога — сър Родерик Глосъп.
— Как сте? Много се радвам, че пристигнахте, господин Бакстър — широко се усмихна лорд Икнъм на мургавия младеж, който го разглеждаше с мълчалив и напрегнат интерес. — Това ми дава възможност да обсъдим онзи клет човечец във влака. Видях го да влиза във вашето купе, но се поколебах дали да се натрапя и да ви питам какво ви е мнението за него. Един от пациентите ми — поясни лорд Икнъм. — Страда, или по-скоро страдаше, от мания за величие. Надявам се, че лечението ми е било успешно. Положително ми изглеждаше съвсем нормален, докато разговаряше с мен. Но в такива случаи често се наблюдават светкавични сривове и знам, че обикновено присъствието на непознати ги възбужда. Случайно да ви е казвал, че е Мусолини?
— Не.
— А Шърли Темпъл?
— Каза ми, че е сър Родерик Глосъп.
— Значи съм в добра компания. Не че това е повод за шеги, разбира се. Цялата работа е тъй обезсърчаваща. Очевидно усилията ми са отишли напразно. Подобни случаи карат човек да загуби вяра в себе си.
— Не бих помислил, че сте човек, който лесно губи вяра в себе си.
— Много мило, че го казвате, драги приятелю. Да, по правило е така. Но при такъв тъжен провал… Е, човек трябва да продължи да развява знамето, нали така? Надявам се, че не сте му възразявали. Това е най-доброто и безопасно поведение. А, ето ги и дъщеря ми и племенникът ми Базил, който изпълнява и ролята на мой секретар. Скъпа, това е лорд Бошъм, синът на лорд Емсуърт. И господин Бакстър. Тъкмо им обясних, че възнамерявам да отида пеша до замъка. Чувствам се малко схванат след дългото пътуване. Ще се срещнем отново във Филипи11.
10.
За да отидете от Маркет Бландингс до замъка Бландингс, трябва да излезете от селото през Главната улица, стига да намерите сили да се откъснете от едно от най-живописните кътчета на Англия. Улицата свършва с група старовремски къщурки и ви извежда на широк друм, който се точи между пищни живи плетове, ограждащи пасища и ниви с ечемик, и така постепенно стигате до големите каменни порти при къщата на пазача, а като влезете, тръгвате по алея за коли, която се вие по хълма в продължение на близо километър. Тази последна част е доста уморителна за равнодушния пешеходец. Икономът Бийч, който понякога отскачаше до Маркет Бландингс, за да поддържа фигурата си, винаги усещаше свиване на сърцето, когато я наближаваше.
Лорд Икнъм я взе с широка крачка. Последните събития на перона бяха повдигнали приятно духа му и той бързаше да се добере до целта, за да разбере какви ли нови развлечения го очакват под формата на препятствия и проблеми. Изкачи се по баира с песен на уста и когато стигна до последния завой на алеята, спря да се полюбува на сивата грамада на замъка, очертана на фона на шафраненожълтото небе. Тогава именно забеляза, че към него се приближава мъж на неговата възраст, но много по-дебел и далеч не толкова хубав.
— Ей! — извика въпросното лице.
— Ей! — вежливо отвърна лорд Икнъм.
Фактът, че беше чул Хорас Дейвънпорт да говори за чичо си Аларик като за плешиво дърто магаре с мустаци на морж, му даде отлична възможност да идентифицира новодошлия без затруднение. Малко дърти магарета имаха по-оскъдна главна окосменост от този човек, а всеки морж би завидял на мустаците, които приближаващият непрестанно издухваше нагоре.
— Ти ли си психарят?
Правилно предполагайки, че това се явява по-отчетлив и ясен начин за казване на „психиатър“, лорд Икнъм отговори положително.
— Другите са в замъка и вече се наливат с какво ли не. Когато чух, че си тръгнал пеша, реших да те посрещна. Името ми е Дънстабъл. Херцог Дънстабъл.
Тръгнаха заедно. Херцогът измъкна носна кърпа и попи челото си. Вечерта беше топла, а той не се намираше в най-добрата си форма.
— Исках да поговорим насаме… — започна той.
— Като стана дума за херцози — прекъсна го лорд Икнъм, — чували ли сте вица за херцога и змиеукротителката?
Вицът беше доста приятен, изпъстрен на места с черен хумор, и лорд Икнъм го разказа добре. Но макар придружителят му да беше видимо развеселен, главното му чувство си оставаше объркаността.
11
През 42 г. пр.Хр. Марк Антоний и Октавиан Август разбиват при македонския град Филипи Брут и Касий, след което фразата става идиоматична като закана за победоносен разгром. — Б.пр.