Рики беше впечатлен. Това определено беше генералщабна разработка.
— През целия следобед свинята ще си стои в банята и ще остане там до падането на нощта. Тогава…
— Но, чичо Аларик, някой положително ще влезе в банята преди това. Камериерките с чисти кърпи…
Херцогът войнствено изръмжа.
— Бих искал да видя кой ще се осмели да стъпи в банята ми, след като издам заповед в противен смисъл. Ще остана в стаята си през целия ден и няма да пускам никой да стъпи в нея. Ще поръчам да ми донесат вечерята там на поднос. А ако някоя проклета камериерка си въобрази, че ще може да си пробие път с чисти кърпи, на бърза ръка ще се озове навън с шут отзад. А по време на вечерята ти ще се върнеш. Тук, където пътят завива край шубрака в края на моравата — той заби в нарисуваната карта палец като дирижабъл, — ще те чака кола. Ще вземеш свинята, ще я качиш на колата и ще я откараш в къщата ми в Уилтшир. Това е планът, който разработих. Има ли нещо неясно?
— Няма, чичо Аларик.
— Значи смяташ, че ще можеш да се справиш?
— Със завързани очи, чичо Аларик. И ако мога да добавя, чичо Аларик, не вярвам, че в Англия има друг човек, който би предвидил всичко така, както си го сторил ти. Гениално е.
— Би ли го нарекъл чак гениално?
— Положително.
— Може и да си прав.
— Знам, че съм прав. Това е най-ненадминатият пример на хладнокръвно обмисляне, с който някога съм се сблъсквал. С какво се занимаваше през Голямата война14, чичо Аларик?
— Ами с туй-онуй. Дейност от национално значение, знаеш.
— Включиха ли те в Генералния щаб?
— О, не. Нищо подобно.
— Каква загуба! Каква престъпна загуба!
Във фоайето на „Гербът на Емсуърт“ цареше извънредно сърдечна атмосфера. Херцогът заяви, че е много мило от страна на Рики да го ласкае така. Рики отвърна, че „ласкаене“ не е точната дума, защото просто е изразил искреното си мнение, което би било и мнението на всеки, който би разпознал гениалността, когато я срещне. Херцогът се заинтересува дали Рики би пийнал нещо. Рики с дълбока благодарност отговори, че е малко раничко. Херцогът го запита пише ли нещо в момента. Рики обясни, че точно в момента не, но през следващия месец в „Поетичен преглед“ ще излезе негов сонет. Дяволски интересна работа са това сонетите, изкриви си душата херцогът и попита Рики дали има определени редовни часове за седене на писалището, или чака вдъхновение. Рики разкри, че най-подходящата за него политика е да се спотайва, докато се яви някоя идея и след това да се нахвърли върху й и да й стъпи на врата. Херцогът призна, че дори да му платят милион лири не би могъл да напише сонет. Рики скромно призна, че писането на сонети е детска игра и не може да се сравни с работата, която изисква истински, трудни размишления като разработването на кампания за кражба на свиня например. За да постигне това, настоя Рики, човек трябва наистина да е нещо.
На практика сцената, разиграваща се в сумрачното фоайе на „Гербът на Емсуърт“, можеше накратко да се опише като „Пир на любовта“. И толкова по-жалко бе, че Рики продължи разговора по начин, който разруши хармонията.
Поетите като класа са делови мъже. Шекспир описва окото на поета като блуждаещо във възвишен унес от небето към земята и от земята към небето, без да дава на нищо място и име, но на практика ще откриете, че едното ъгълче на това око определено е устремено към заплащането на авторските права. Рики не правеше изключение. Като всички поети и той имаше своите периоди на унес, но издател, който би му изпратил чек за една лира вместо за гвинеята15, договорена като цена за най-новото му творение, нямаше да остарее с много, преди да открие на бюрото си остро писмо или да усети, че ухото му пламти от излияния по телефонната жица. И сега, като прие мисията и я обсъди в общи линии, Рики бързаше да уреди условията.
— Между другото, чичо Аларик… — започна той.
— Ъ? — откликна херцогът, прекъснат насред дума в предългия си разказ за човек, когото бе познавал в Южна Африка, веднъж написал хумористично петстишие.
Рики, макар да усещаше, че подобен род преговори е най-добре да се оставят в ръцете на компетентен агент, беше непоклатим.
— Остана една дреболия — рече той. — Кога ще ми дадеш чека — преди да свърша работата или след това?
Дружелюбното сияние, излъчвано от херцога, бе угасено от внезапна ледена струя. Сякаш тъкмо с наслада се сапунисваше в гореща баня и нечия зла ръка бе спряла топлата вода.
— Чекът ли? Какъв чек?
— За двеста и петдесет лири.
Херцогът рязко се отдръпна в стола, а мустаците му, запенили се нагоре, сякаш подети от бурна хала, се разбиха като вълна в суровия скалист бряг на Дънстабъловия нос. По-малко величествен мустак би се изтръгнал из корен под въздействието на това бързо, агонизиращо издишване. Доскорошното му ласкаво мнение за племенника бе претърпяло рязко преосмисляне. Макар да имаше много въпроси, по които душите им не се срещаха, херцогът си приличаше като две капки вода с господин Пот по отношение на раздялата с парични суми. Само човек с крайно силен чар би задържал одобрението му след претенцията към двеста и петдесет лири.