— Мислиш за някой друг.
— Не мисля за някой друг. Току-що го открих върху задната броня на колата ми и той в прав текст ми заяви, че се кани да ме раздроби на ситни парченца и да ме разхвърля из местните пасища.
— На задната броня на колата ти ли каза?
— Да. Когато слязох от предната врата, той скочи от задната броня и се нахвърли отгоре ми.
— Този автостопаджийски момент ми се губи — замислено изрече лорд Икнъм. — По-добре ми разправи историята, която, както подразбирам, е преинтересна.
За първи път Хорас се разведри. Явно му бе хрумнала приятна мисъл.
— Ще ви заинтересува, и още как. Да, по дяволите, кълна се, че ще се изправите на нокти и ще си водите записки. Защото сте в изключително гадно положение. Проклятието ме настигна, казала Господарката на Шалот17.
Лорд Икнъм нищо не разбра.
— Говориш със загадки, момчето ми. Не се изживявай като Делфийския оракул. Нека „да“-то ти да е да и „не“-то ти — не.
— Добре. Щом държите на пределната яснота, Валерия е в течение на всичките ви щуротии и най-късно утре ще довтаса тук на място.
Това беше неочаквано за лорд Икнъм. И въпреки навика си да представя безстрастна външност пред ударите на Съдбата, той видимо трепна и за секунда дори наперените му мустаци клюмнаха.
— Валерия? Тук?
— Знаех си. Това ви разтревожи.
— Нищо подобно. Винаги се радвам да видя скъпата си племенница, винаги. Значи отново се срещнахте?
Маниерът на Хорас стана по-дружелюбен. Все още негодуваше от мръсния номер, който му бяха скроили, и в никакъв случай не бе приел обяснението за военното задължение, но бе невъзможно да не изпита уважение към този железен мъж.
— Снощи я срещнах в един ресторант. Бях отишъл там в изпълнение на идеята, която двамата обсъдихме — да се натряскам до козирката, преди да замина за Борнмът. Нали ми препоръчахте добре да се налюскам?
— А, да. Така беше.
— Препоръчахте ми и да се спра на напитка, наречена Майска кралица.
— Точно така. Най-добрата приятелка на гуляйджията. Хареса ли ти?
— И да, и не. Особена е. Известно време те кара да се чувстваш на покрива на света. Но като продължиш, започват да те гнетят тежки грижи. Първата четвъртинка е добре. Навсякъде царства Радостта и сини птички изливат трелите си пред теб. Но преминеш ли на втората четвъртинка, положението търпи качествена промяна. Откриваш, че разсъждаваш колко е тежък животът и колко тъпо го прекарваш. Не след дълго нещата се влошават. В очите се появяват сълзи. Всичко е тъпо, тъжно и безнадеждно.
— Много интересно. По мое време не съм правил такъв щателен анализ. Викаха ми Икнъм Половинката.
— Тъкмо стигнах до тази втора фаза, когато кой, мислите, цъфна на хоризонта? Валерия, придружена от възрастна дама с вид на пекинезовъдка. Седнаха и следващото нещо, което си спомням, беше, че се бях настанил между тях и обяснявах на Валерия колко съм нещастен.
— Трябва да е било много интересно за придружителката й.
— Ами да. Изглеждаше погълната. Мила старица. Всичко дължа на нея. В мига, в който хвана края на положението, започна да защитава каузата ми по най-благороден начин. Длъжен съм да отбележа, че Валерия в началото не беше твърде отзивчива. Държеше се дистанцирано и гордо и непрекъснато повтаряше да махна лакътя си от скута й. Но милата старица скоро промени нещата. Оказа се, че и в нейния живот е имало подобна трагедия и тя ни я разказа.
— Значи си разкрил фактите около разваления годеж пред пекинезовъдката?
— Ами да. Без колебание. В тази твоя Майска кралица има нещо, което руши задръжките човешки, ако схващаш мисълта ми. А когато й дадох пълен отчет за картината, тя сподели своята трагедия. Преди много години силно обичала някого, но се скарали за нещо и той се фукнал и отпрашил за Федералните малайски щати, където се оженил за вдовицата на плантатор на каучук само защото тя — не вдовицата, а пекинезовъдката — била прекалено горда да изрече кратката думичка, която би оправила всичко. А години по-късно получила просто букетче бели теменужки, придружени от бележка, на която пишело: „А би могло.“
— Трогателно.
— И аз така реших. Пролях сума ти сълзи. Тогава тя се наклони през мен и каза на Валерия, че качеството милосърдие не се процеждало, а било спускано като не-знам-си-какво върху нещо, което не долових18. Не го разбрах, но въздействието му се оказа чудотворно. Видях как погледът на Валерия омеква и в очите й се прокрадва сълза. Миг по-късно се бяхме вкопчили в обятията си.
— И после?
— Ами, тъй да се каже, дългата вечер се изчерпа. Пекинезката ни разказа още за Федералните малайски щати, аз продължих да плача, Валерия също се разрева, след малко и бабата взе да ни прави шумна компания и тогава управителят на заведението дойде и ни призова да продължим заниманията си другаде. Тъй че всички се преместихме в апартамента ми и хапнахме яйца с бекон. Тъкмо пълнех чиниите, когато внезапно се сетих, че съм луд и нямам право да се женя за такова прекрасно момиче. Съобщих тъжната вест на Валерия и така цялата история излезе на бял свят.