Радостна беше следващата сутрин в къщата на квакера. Рейчъл стана рано и се зае да приготви закуската, обградена от двамата си сина и дъщеря си, които с готовност се отзоваваха на нейните ласкави поръки: „Би ли направила това, мило дете“… „Да бе отишъл там, мило дете“…
Когато Елиза, Джордж и малкият Хари влязоха в кухнята, те бяха посрещнати толкова топло и сърдечно, че им се стори, че сънуват.
Всички седнаха да закусват, а Мери остана до печката да пържи пирожки и щом получеха розовозлатиста коричка, тя сръчно ги поднасяше на масата.
За първи път в живота си Джордж седеше на една маса като равен с бели хора. Отначало изпитваше известно стеснение и неловкост, но тези чувства скоро се разпръснаха и изчезнаха като мъгла от утринните лъчи на непринудената преливаща сърдечност.
— Татко, какво ще стане, ако те пипнат отново? — запита Саймън Холидей младши, като мажеше масло на филията си.
— Нищо! Ще заплатя глобата — спокойно отговори бащата.
— Ами ако те хвърлят в затвора?
— Нима вие с майка си няма да се справите и без мене с фермата? — с усмивка отговори той.
— Мама с всичко ще се справи — отговори момчето, — но не е ли срамно, че има такива закони?
— Надявам се, сър, че вие не се излагате на никакви неприятности заради нас — тревожно запита Джордж.
— Не бой се, Джордж — успокои го Саймън. — Днес ще постоите тука, а нощес в десет часа Финиъс Флечър ще ви откара по-нататък до следващата спирка. Преследвачите са по петите ви и не бива да се бавите.
— Но ако е така, защо да чакаме до довечера?
— През деня тука сте в пълна безопасност. В селището всички са приятели и бдят. От опит знам, че е по-безопасно да се пътува нощем.
Глава XIV
ЕВА
Полегатите лъчи на залязващото слънце хвърляха златни отблясъци по люлеещата се тръстика и по високите мрачни кипариси, увити с гирлянди от траурночерен мъх, и трептяха по широката като море повърхност на реката, по която се плъзгаше тежко натовареният параход.
Отрупан от горе до долу с бали памук, събрани от много плантации, гледан от известно разстояние, параходът приличаше на огромен сив блок. Трябва дълго да търсим из претъпканите палуби, за да намерим отново нашия скромен приятел Том. Най-после го виждаме на горната палуба, сврян в едно ъгълче между обемистите бали памук.
Отчасти благодарение на отзивите на мистър Шелби и отчасти благодарение на своята необикновена покорност и кротост Том неусетно спечели до голяма степен доверието дори на такъв човек като Хейли.
Отначало търговецът го следеше непрекъснато през деня, а нощем не го оставяше да спи без окови. Но малко по малко неговото безропотно послушание и явната му примиреност го накараха да отмени постепенно тези ограничения и след известно време Том, дал честна дума, можеше да се движи свободно по целия параход.
Кротък, услужлив и винаги готов да се отзове при всеки труден момент, Том спечели разположението на матроси и машинисти. Той им помагаше по цели часове със същото желание и усърдие, с което беше свикнал да работи в Кентъки. А когато нямаше работа за него, той се качваше горе и свит в някое ъгълче всред балите памук, потъваше в четене на Библията. В такъв момент именно го заварваме сега.
От Нови Орлеан в продължение на сто и повече мили нивото на Мисисипи е по-високо от околната местност и реката носи мощните си води между големи валове, високи двадесет фута9. От палубата на парахода като от върха на плаваща крепост се открива гледка към околността на много мили разстояние. И пред очите на Том се разстилаха плантация след плантация — картина на живота, който го очакваше в недалечно бъдеще.
Той видя в далечината роби на работа по полето; видя техните селищабарачки, изложени на слънчев пек, далеч от великолепните господарски къщи и паркове. И когато картините се сменяха пред очите му, нещастното му сърце се изпълваше с копнеж по фермата в Кентъки със старите сенчести буки, по господарската къща с нейните широки и прохладни стаи и малката колиба до нея, обвита в бегония и рози. Струваше му се, че вижда скъпите лица на другарите си, с които бе израснал от дете; виждаше пъргавата си жена да се суети около приготвянето на вечерята; чуваше веселия смях на децата, които си играят, чуруликането на бебето на неговите колене… и отведнъж всичко изчезна. Пред него отново се плъзгаха тръстики, кипариси и плантации, скърцаха и пъшкаха машините… Всичко му напомняше, че предишният му живот е отлетял безвъзвратно.
При подобен случай вие бихте писали писмо на жена си и бихте се обадили на децата си. Но Том не можеше да пише. За него все едно, че не съществуваше поща. Той нямаше отде да чуе приятелска дума или да получи вест от дома, за да хвърли мост върху бездната, която го разделяше с близките му. Чудно ли е тогава, че сълзи капят по страниците на Библията, сложена върху балата памук, по които той търпеливо движи пръста си и бавно минава от дума на дума. В Кентъки Том беше свикнал децата на господаря, а най-вече младият господар Джордж, да му четат на глас тази книга. И когато те четяха, той подчертаваше смело пасажите, които особено му допадаха или го трогваха, за да може веднага да ги намира. Сега всяко подчертано място му напомняше за живота в неговия дом, за минали радости. Така Библията беше единственото, което му оставаше от миналия му живот.