Том Локър полетя надолу. Той се удряше в дърветата, храстите и дънерите и къртеше камъните, докато Се строполи, изподран и стенещ, в дъното на пропастта. Това падане щеше да го пребие, ако дрехите му не бяха се закачили за клоните на едно голямо дърво, което прекъсна и намали силата на падането. Но все пак той падна с по-голяма сила, отколкото можеше да бъде удобно или приятно.
— Господ да ни е на помощ! Та те са същински дяволи! — каза Меркс и поведе отстъплението надолу по скалите с много по-голяма охота, отколкото, когато се изкачваше. Другите хукнаха след него. Дебелият полицай особено пъшкаше и пухтеше най-енергично.
— Слушайте, момчета, идете сами и вдигнете Том, аз ще изтичам до коня си и ще отида да повикам помощ.
И без да обръща внимание на подсвиркванията и подигравките на другарите си, Меркс се качи бързо на коня си и препусна.
— Отвратителен подлец — каза единият от полицаите. — Ние дойдохме заради него тука, а той офейка и ни остави сами да се оправяме.
— Все пак трябва да вдигнем онзи. Макар че, да ви кажа право, ми е все едно дали е жив, или мъртъв.
Водени от охканията на Том, преследвачите трябваше да пълзят и да се провират край дънери, отломки от дървета и от скали и между храсталаци, докато стигнат до него. Той лежеше и пъшкаше, и ругаеше еднакво силно и свирепо.
— Много силно охкаш, Том — каза един от тях. — Тежко ли си ранен?
— Не знам… Вдигнете ме… Не можете ли? Проклет квакер. Да не беше той, някой от тях щеше да полети насам, за да види колко е хубаво!
Поваленият герой бе вдигнат с голяма мъка. Той болезнено охкаше при всяко движение. Другарите му го подкрепяха от двете страни и успяха да го отведат до конете.
— Да бихте могли само да ме отведете до гостилницата!… Подайте ми носна кърпа или нещо друго, да спра тая проклета кръв…
Като погледна зад скалите, Джордж видя как полицаите се мъчат да качат едрото тяло на Том на седлото. След два-три несполучливи опита той се олюля и падна тежко на земята.
— Надявам се, че не е убит — извика Елиза, която заедно с останалите наблюдаваше какво става под скалите.
— Защо не — отвърна Файниъс. — Пада му се… Гледайте, те като че го изоставят.
Наистина така и стана. Помощниците на Том Локър и на Меркс след кратко колебание се посъветваха нещо, яхнаха конете си и заминаха. След като се загубиха в далечината, Файниъс започна да дава бързи нареждания.
— Трябва да слезем и да повървим малко — каза той. — Пратих Майкъл за помощ и той ще върне колата. Но ние трябва да го посрещнем. Дано не се забави. Още е много рано, а и пътят, който ни остава, не е дълъг… Няма повече от две мили до спирката ни. Ако нощес пътят не беше толкова лош, те нямаше в никой случай да ни настигнат.
Когато дойдоха в подножието на скалата, те видяха в далечината тяхната кола да се връща, придружена от няколко мъже на коне.
— Ето ги, Майкъл със Стивън и Амария — извика радостно Файниъс. — Работата ни е вече в кърпа вързана. Ние сме в безопасност — все едно, че сме вече стигнали.
— Почакайте — извика Елиза. — Трябва да помогнем на този нещастник. Ужасно стене!
— Нека го вземем с нас в колата — предложи Джордж.
— И да го лекуваме у квакерите! — весело каза Файниъс. — Отлично! Щом искате… Но първо нека видим какво му е. — И Файниъс, който през време на ловджийския си и горски живот бе придобил известни познания по хирургия, коленичи до ранения и започна внимателно да разглежда раната му.
— Меркс! — каза Локър немощно. — Ти ли си, Меркс?
— Не, съвсем не е Меркс, приятелю — отговори Файниъс.
— Много го е грижа него за тебе! Интересува го само дали неговата кожа е здрава. Той офейка.
— С мене е свършено — каза Локър. — Проклето куче! Да ме остави да умра сам! Горката ми майка — винаги ми казваше, че така ще свърша…
— Господи помилуй, чуйте го само нещастния, и той имал майка — каза трогната старата негърка. — Как да не го съжалиш!
— Полека, полека, приятелю, не мърдай и стига си ръмжал — каза Файниъс, когато Том Локър се намръщи, и му отмести ръката. — Ако не спре кръвта, ти си загубен. — И Файниъс се залови да приготвя превръзки от носната си кърпа и от кърпите, които можеха да се намерят у останалите.
— Ти ме бутна от скалата — каза немощно Локър.
— Да, ако аз не те бях бутнал, ти щеше да ни бутнеш — каза Файниъс, като се наведе, за да го превърже. — Чакай, остави ме да закрепя превръзката ти… Ние не ти мислим злото и не ти се сърдим. Ще те заведем в къща, където ще те гледат отлично — така добре, както собствената ти майка.
Том изохка и затвори очи. При такива хора силата и решителността зависят само от физиката им и се изпаряват заедно с изтичането на кръвта. Този великан наистина изглеждаше жалък в своята безпомощност.