— Само че късно си се сетил — каза Огъстин. — Те ще се образоват и аз ще ти кажа как. Нашето обществено устройство ги учи само на варварство и бруталност. Благодарение на нас те губят човешкия си облик — превръщаме ги в диви зверове. И ако един ден те вземат връх, като такива и ще се проявят.
— Това няма никога да бъде, Те няма никога да вземат връх — отговори Алфред.
— Няма да го бъде ли? Така е — каза Огъстин. — Пусни парата, затегни изпускателния клапан, седни на него и ще видиш накъде ще отхвръкнеш.
— Добре — отвърна Алфред, — ще видим… Аз не се боя да седя върху изпускателния клапан, ако котелът е здрав и машината работи добре.
— Точно така разсъждаваха благородниците от времето на Людовик XVI, а в наши дни така разсъждават Австрия и папа Пий IX… И една хубава сутрин, когато парните котли се пръснат, вие всички можете да се срещнете във въздуха.
— Бъдещето ще покаже — отвърна Алфред със смях.
— Помни ми думата: ако има нещо, което се изявява със силата на божествен закон в нашата епоха, то е, че масите ще въстанат и потъпканите ще вземат връх над нас.
— Това е една от тези червени републикански дивотии, Огъстин! Защо не се отдадеш на политика?… От тебе би станало прекрасен площаден оратор. Ти имаш всички данни да успееш. Все пак надявам се да умра, преди да настъпи златният век на твоите мръсни маси.
— Мръсни или не, но те ще управляват, когато им дойде времето — отговори Огъстин. — И те ще бъдат точно такива управници, каквито вие сте ги направили. Френската аристокрация предпочете да има народ от „санкюлоти“10 и получи до насита управници „санкюлоти“. Народът в Хаити…
— О, стига, Огъстин! Омръзнаха ми разговорите за този проклет, отвратителен Хаити! Но хаитяните не са англосаксонци. Ако те бяха англосаксонци, работите щяха другояче да се развият. Англосаксонците са господствуваща раса в целия свят и така ще бъде винаги… Ние имаме властта, а тази нисша раса — каза той и удари силно с крак по земята — е потискана и ще бъде потискана… Ние имаме достатъчно опит, за да не допуснем да избухне нашият барут.
— Младежи, възпитани като твоя Хенрик, толкова хладнокръвни и въздържани, ще бъдат прекрасни пазачи на вашите барутни складове! Пословицата казва: „Който не може да управлява себе си, не може да управлява и другите“.
— Това е обезпокоително — каза замислено Алфред. — Няма съмнение, че при нашето обществено устройство децата трудно се възпитават. То дава много широк простор въобще за проявяване на страстите, които при нашия климат и без това са много разгорещени. Аз много се тревожа за Хенрик. Той има благородно и Добро сърце, но избухва като същинска бомба, когато се възпламени. Мисля да го изпратя да се учи на север, където послушанието е повече на мода. Освен това там той ще бъде повече между равни на себе си, а не между подчинени нему хора.
— Ще рече — каза Огъстин, — че нашето обществено устройство не работи добре, щом не може да изпълни главната задача на човешката раса — възпитанието на децата.
— Всъщност — заяви Алфред — съвсем е безполезно да спорим. Мисля, че този въпрос сме го обсъждали и преобсъждали поне петстотин пъти. Не е ли по-добре да изиграем една табла?
Двамата братя се изкачиха на верандата и седнаха пред лека бамбукова масичка. Докато нареждаха пуловете, Алфред каза:
— Знаеш ли, Огъстин, че ако имах твоите разбирания, бих предприел нещо.
— Сигурен съм… Ти си предприемчив човек… но какво може да се направи?
— Ето, ще се заловиш да издигаш слугите си за пример на другите — отговори Алфред с полупрезрителна усмивка.
— Да ми препоръчваш да издигам своите слуги изпод цялата тази маса от обществото, която ги потиска, е все едно да ги затиснеш с планината Етна и да им кажеш да станат. Сам човек нищо не може да направи против цялото общество. Образованието, за да бъде резултатно, трябва да бъде в ръцете на държавата или поне трябва да има достатъчно едномислещи хора, за да могат да направят нещо.
— Ти местиш пръв — каза Алфред. Братята бързо се унесоха в играта и повече не разговаряха, докато конете не изтрополяха под верандата.
— Ето ги децата — т каза Огъстин и стана. — Погледни, Алф. Можеш ли да си представиш нещо по-красиво?
Наистина това беше прекрасна картина. Хенрик с неговото гордо чело, тъмни блестящи къдрици и пламнали бузи се смееше, леко наклонен към седлото на братовчедка си. Тя беше в син костюм за езда и със синя шапчица. Ездата беше зачервила бузите й и това подчертаваше още повече красотата на прозрачната й кожа и блясъка на златните й коси.
10
Санкюлоти — презрителен прякор, който аристократите от епохата на Френската буржоазна революция са дали на най-революционните слоеве на населението.