Петък, 6 септемврий. — Като наблюдавам селяните от Сеново, виждам, че всички могат да се разделят на три категории: богати, от средна ръка и бедни. Богатите нямат нужда от държавна помощ, средните също могат да се оставят сами на себе си, те как-как ще си помогнат. Всяка държавна помощ, напротив, трябва да се отправя и да достига само до бедните. И колко може да се направи! Аз, например, бих постъпил тъй: училищните, черковните и държавните земи, колкото ги има, бих ги събрал наедно. Ще се получи земя, колкото на едно голямо стопанство. Всички бедни селяни, каквито са всички крайненци — Велко, Дядо-Пеювите синове, Нейчо, Йови, Динката и др., ще бъдат зачислени в това стопанство, в тая селска задруга.тъй да я наречем. Всеки ще влезе с парчето земя, което има, с добитъка си, с колата си или само с работните си ръце, на себе си и на семейството си. Ще работят като в някой чифлик, но чифликът ще бъде техен. Ще бъдат като братя, за всички ще има работа, всички ще се ползуват еднакво от плодовете на труда си. Още отсега може да се предвиди, че ще има повече хора, отколкото са нужни за обработването на земята. Затуй ще се уреди и птицевъдство, овощарство, пчели. Чудеса могат да се направят Това е една идея, един голям план, който аз подробно ще трябва да проуча и разработя.
Понеделник, 9 септемврий. — На пост № 8 „Караджата“ има едно куче, което войниците наричат „Паша“. То е голямо, черно, очите му гневно гледат и горят като въглени. Напоследък то е станало толкоз зло, че войниците не смеят вече да го водят със себе си, тъй като то се хвърля върху всеки човек и може да разкъса някого. Държат го не вързано, а в клетка, гдето то все ръмжи и лае. Ще трябва ли да го застреляме, или да го изпратим на постовете край морето, гдето по няма хора.
Вторник, 10 септемврий. — Пак ни се случи да заловим един интересен бегач. Той беше един българин откъм Бабадашките села, стар човек, беден — дрехите му бяха кръпка до кръпка. Изглеждаше да е глух или се преструваше на глух. Повтаряше все едно и също: „Дъщеря имам женена в Беш-тепе, унуки имам, тях отивам да видя.“ Ще каже една дума, а половин час ще мисли. Преди да го обискираме, казах му каквото има да го даде сам, ето кмета е тук (Алекси беше при мене), всичко ще се опише и негово ще си бъде. Той мисли, въздиша, пъшка. После взе да бърка ту тук, ту там из дрехите си, като изваждаше по един, по два или по три златни наполеона, или лири. На масата се събра цяла купчина злато — 35 жълтици. Войниците се спогледаха смаяни. Алекси също изгуби дума и ума.
Четвъртък, 12 септемврий. — Доде ми на ум една потребност от уредбата на селската задруга: воденето на сметките трябва да става по възможност най-просто, за да не отнема много хора и да не избие в бюрократизъм. Управлението трябва да е основано върху познати обичаи и правила в подобни случаи, да напомня управлението на частните чифлици, на овчарските къшли, на зеленчуковите градини на габровците. Друга подробност: когато материалното положение на някой член на задругата се измени, напр. получи зестра или наследство и поради туй придобива възможност да работи самостоятелно, той напуска задругата. Обратно: когато някой селянин (богат или от средна ръка) по една или друга причина обеднее, той ще потърси спасение в задругата. Но за всичко туй аз ще трябва да помисля, да проуча някои работи и след туй подробно да разработя плана и уредбата на задругата.
Събота, 14 септемврий. — Получих от ротния командир едно писмо, което аз очаквах: в щаба на ротата са получили сведения, че при мене, на поста, били идвали жени. Искат ми се обяснения — кои са тия жени и защо дохождат на границата.
Събота, 14 септемврий. — Откато мама е при мене, можах да забележа колко много се е изменила: по-рано бедността, лишенията и страданията я каляваха, даваха й сили и една особена коравина на духа. Сега тя като че се бои да не изгуби едно щастие, за което дълги години е мечтала. Миналата вечер закъснях и се върнах на разсъмване. Цяла нощ тя стояла и ме чакала, без да мигне. От страх, от безпокойство и от умора тя беше тъй изтощена, че приличаше на побъркана, на изумена. „Страх ме беше да не ти се случи нещо, като гледах какво е тъмно, страх ме беше да не паднеш в някой трапя“ — това повтаряше. На другия ден, като се поободри и доде на себе си, аз пак я попитах какво ще каже за Нона. Тя въздъхна и каза: „Мене да питаш, синко, не ми се ще, пък ти каквото кажеш.“
Четвъртък, 19 септемврий. — Получих ново писмо от ротния командир. Искат ми се по-подробни обяснения. Ясно е, че се прави от някого интрига. Говорих с Нона — и тя е съгласна да открия всичко. Нас нищо не може да ни раздели. Пред бога Нона е моя жена (тя сама каза това). Мисля, че най-добрият отговор от моя страна ще бъде да дам рапорт, с който да поискам да ми се разреши да встъпя в брак. Така ще направя.