Събота, 21 септемврий. — Започнах тоя дневник, за да записвам преживяванията си и тъй като това го правя преди всичко за себе си — да бъда напълно искрен. Аз обичам Нона. Обичам — каква слаба дума! Някога аз мислех, че ако поискам (зарад майка си и зарад сестра си), мога да отмина Нона, да не я обикна или, ако я обикна, да се оттегля настрана, когато поискам. Какво заблуждение! Сега виждам, че Нона е всичко за мене — живот, смисъл на съществуването ми. Когато се радвам, когато чувствувам, че живея, когато светът открива пред мене нещо от своя смисъл — аз мисля само за нея, за Нона. Колко пусти и безрадостни ми се сториха тия полета, когато додох тук! Като че бях попаднал в някаква пустиня. Сега е друго, сега връз всичко Нона е сложила някакъв отпечатък от себе си; когато вървя из някой път (пътищата из тия широки равнини приличат на същества, които живеят свой живот), аз чувствувам живите следи, които Нона е оставила след себе си — нещо от блясъка на очите й, от усмивката и гласа й, от тропота на коня й!… Тия полета като че са създадени за Нона и Нона за тях. В мене е още живо първото впечатление, първата среща с нея: двама с Милчевски я видяхме да иде с кабриолета си измежду нивите (наближаваше жетва тогава), от двете й страни се люлееха класове, а тя, изгоряла от слънцето, усмихната и хубава, викаше нещо на Милчевски и махаше с ръка. Не зная защо още тогава си помислих: „Каква е, като самодива!“ И тъй като тук няма нито гори, нито реки, аз веднага трябваше да прибавя в ума си: „самодива на житата“…
Като прочете последния ред и погледът му се премести върху бялата и чиста страница, Галчев взе перото, натопи го в мастилницата и развълнуван, усмихнат приготви се да пише. В същия миг долу телефонът зазвъни и Хубен още от стълбите извика:
— Г-н подпоручик! Ротния командир ви вика!
Галчев слезе долу и дълго време стоя на телефона. Сам той не приказваше, слушаше само и от време на време проговорваше: „Разбирам, г-н капитан! Слушам, г-н капитан!“ Когато остави слушалката, лицето му беше се изменило, беше станало бледно и замислено. Въпреки туй, той почувствува, че го обзема това нервно възбуждане, което го обземаше пред всяка важна работа. Той заповяда да впрегнат веднага каруцата и четирима войници, които щяха да додат с него, да се стегнат „в пълна бойна амуниция“. Сам той се затича нагоре по стълбите, за да се приготви.
За дневника си той беше забравил и чудно му се видя, когато го намери разтворен на масата. За миг той помисли да го остави тъй, както си е, и да продължи да пише, когато се върне, но след туй го прибра в чекмеджето, заключи го и взе ключа със себе си. Веселото му настроение изведнъж го остави. Нямаше никакво съмнение, че размириците по селата са започнали. Той се облече набързо и слезе долу. Каруцата беше готова, войниците, с пушки в ръце, бяха се качили. Галчев хвърли цигарата и се качи отпред при Хубена. Каруцата влезе в пътя и задрънка в тъмнината надолу по границата.
Глава 26
Давид Кьосето отиваше към крайната махала. Той беше много загрижен и ако срещнеше някого, нито се спираше да приказва, нито мислеше да се шегува, както му беше обичай. От няколко деня син му Йосиф го нямаше в къщи, заминал беше някъде, но где, Давид не знаеше. От друга страна пък, той много добре знаеше какво се шушука и готви от някое време насам. От село бяха липсали, както казваха, още пет-шест момчета, най-буйните глави, най-разпалените, ония, които все с Йосифа лягаха и ставаха. Ако тия момчета ги няма, те са там, гдето е и Йосиф. Всички те бяха от крайната махала и Давид затуй отиваше там: ще се срещне с някого от бащите им и, направо или със заобикалки, ще гледа да научи нещо. Той бързаше и все тъй гледаше надалеч пред себе си.
Като стигна в крайната махала, Давид позабави стъпките си и взе да се оглежда насам-нататък. Минаваше покрай къщата на Йови, брата на Гърдя, и видя навътре в двора жена му. Давид се спря.
— Евтимийо! — извика той. — Де е стопанина ти, де е Йови?
Йовевица се обърна и доде по-наблизо. Също като мъжа си, и тя беше висока и стройна жена.
— За кого питаш?
— За Йови, за кого. Де е той?
— Че знам ли го де е Йови? Йови, откакто се е съмнало, не се е прибрал в къщи и туй ми било мъже! — завика сърдито тя, като клатеше глава. — Като не са били кадърни да гледат къща, да не са се женили. Все по тез партии тичат, кучета да късат и партиите, и главата им!