Днешният ден изглеждаше, че ще бъде още по-горещ — тая сутрин роса нямаше, а слънцето, щом се понадигна малко нависоко, и припече. Отникъде не полъхваше ветрец, въздухът пареше. Старшият подофицер Левашки час по час снемаше фуражката си и бършеше зачервеното си лице. Но той страдаше не само от горещината: беше опасан с паласки отпред, с чанта през рамо. А друг път, той ще се покаже най-много от прозореца, и то с разкопчана куртка, гологлав и с перо зад ухото. Сега той не мислеше да се пази от слънцето, разхождаше се пред поста и твърде внимателно се вглеждаше ту към селото, ту към едната или другата страна на границата.
По едно време той се спря: на запад, по пътя, който идеше откъм Исьоренския чифлик, се показа каруца — една черна точица сред жълтеникавия облак от прах, който беше се дигнал около нея. Тая черна точка се приближава, расте и Левашки разбра, че не е каруца, а кабриолет и че тоя кабриолет е на Нона. Той почака да види само дали кабриолетът ще отиде към селото или, както правеше най-често, ще свърне направо към поста. Високият черен кон препускаше по самия гребен на баиря, насочваше се към село, но отведнъж се обърна и тръгна право насам. Левашки сви вежди, тръгна към поста и извика:
— Хубене!
На вратата се показа Хубен.
— Аз, г-н старши! — извика той и се спря. И той също тъй беше стегнат, с паласки, с презраменна чанта.
— Слушай, Хубене, оная пак иде. Ти нищо няма да й казваш.
— Коя, г-н старши?
— Госпожицата. Ако те пита за подпоручика, ще кажеш: отиде по границата. Де е отишел, защо е отишел — за туй нито дума. Разбираш ли? Да си ням като риба. Да си държиш устата и да се научиш да пазиш тайна. Разбра ли?
— Тъй вярно, разбрах, господин старши.
Левашки походи още около поста и когато вече затупаха наблизо копитата на коня и се чу как задавено се плъзгат колелетата из праха, той зави набързо и отиде към навеса, за да бъде по-настрана. В същия миг кабриолетът на Нона спря пред поста. Високият черен кон беше лъснат от пот. Нона скочи от капрата — тя беше с къса синя дрешка и бяла рокля. Тя остави кабриолета на слънце — конят беше научен да стои, дето го оставят, — а сама, усмихната, със светнали очи, забърза със ситни бързи крачки към поста. Видра я посрещна и се заумилква около нея. Ханджар също подигна очи, изскимтя от радост, но го домързя да стане и остана на сянка. Нона погледна Хубена и се усмихна.
— Как си, Хубене? — каза тя и не се спря, а забърза към стълбите.
— Госпожице! — затича се след нея Хубен. — Подпоручика го няма.
Нона се спря.
— Няма ли го? Къде е?
— Не знам. Няма го. Не зная къде е.
— Как тъй не знаеш? Не каза ли де отиде? Откога го няма?
— Тая нощ замина. По границата замина. А де е заминал, не знам, не ми каза. Не знам, не мога да ви кажа де е отишел.
Хубен гледаше към земята, смущаваше се и се объркваше. Нона забеляза, че откъм навеса се показва Левашки, полуобърнат към нея, но не я гледаше, а като че повече слушаше какво говори Хубен. Нона разбра, че на Хубена е поръчано да говори тъй.
— Е, добре де каза Нона. — Аз няма да питам де е подпоручика. Кажи ми само той ли ти заръча да не ми казваш де е.
— Не, г-це, той нищо не ми е заръчвал. Само че аз не зная де е отишел. Сега защо да ви лъжа, не зная де е заминал.
— Добре, добре, аз ще си ида — каза Нона. — Бре, Хубене, откога си станал такъв дявол! — засмя се тя и тръгна към кабриолета. — Ако си доде подпоручика, ще му кажеш, че съм дохождала — каза тя, като се качи и взе юздите. — Кажи му, че съм в село и ще го чакам там.
Тя се усмихна пак на Хубена, кимна с глава и шибна коня. След няколко минути тя беше пред кръчмата, изви, за да спре кабриолета на същото това място, гдето обикновено го оставяше, и с учудване забеляза, че кръчмата е затворена. „Какъв празник ще е днес?“ — помисли си тя. Като завърза юздите, тя слезе, пона–стани коня и погледна пак към кръчмата: един селянин — тя не беше забелязала отгде беше дошел — беше прилепил лицето си до прозореца на кръчмата и гледаше вътре. След малко той се обърна и Нона изтръпна: беше Гърдю. Лицето му беше поизбеляло, избистрено и слабо. Той погледна Нона учудено и весело.
Без да погледне повече към него, Нона тръгна към станцията. Пред вратата я посрещна Милчевски.
— Какво търсите тука? Как додохте? — плахо и шепнешката продума той. — Не ви ли срещна някой?
— Кой да ме срещне, Гърдю ли? Ей сега го видях.
— Не Гърдю, не. Други селяни, много селяни не ви ли срещнаха?
— Боже мой, че какво има най-после? — учуди се Нона.
— Елате, елате, ще ви кажа. — Милчевски въведе Нона в станцията и когато тя седна на един стол, той й каза: — Лоши новини. Навсякъде има бъркотии, размирици. В селата има бунт. Говорих тази сутрин по апарата, а сега не ми отговарят, може жицата да е прекъсната. Лошо, не знам… такова, туй, какво ще правим.