Това продължи няколко минути, докато шумът спря така внезапно, както беше започнал. Стана съвсем тихо. Дори мишките спряха да тропат. Сякаш къщата и всичко в нея бе затаило дъх. Знам, че аз бях.
Тишината приключи с отекващ звук от думкане. Последва цяла поредица от думкащи звуци с определен ритъм. Думкания, които ставаха по-силни. И по-силни. И се приближаваха...
Някой се изкачваше от избата по стълбите.
Грабнах свещта и се свих в най-далечния ъгъл. Туп, туп... все по-близо и по-близо, разнесе се звукът от тежки ботуши. Кой ли можеше да копае там долу в тъмнината? Кой ли можеше да се качва по стълбите сега?
Но може би въпросът не беше кой се качваше по стълбите. Може би въпросът беше какво.
Чух отварянето на вратата към избата и глухия тропот на ботуши в кухнята. Оттеглих се пак в ъгъла, опитвайки се да се смаля, докато чаках кухненската врата да се отвори.
И тя наистина се отвори, много бавно, със силно скърцане. Нещо пристъпи в стаята. Тогава почувствах студ. Истински студ. Онзи студ, който ми подсказваше, че наблизо има нещо, чието място не беше на тази земя. Беше като студенината на Хълма на палача, само че далеч, далеч по-ужасно.
Повдигнах свещта. Пламъкът й потрепваше и хвърляше зловещи сенки, които танцуваха по стените и тавана.
- Кой е там? - попитах. - Кой е там? - с глас, треперещ дори по-силно от ръката, с която държах свещта.
Отговор не последва. Дори вятърът отвън беше замлъкнал.
- Кой е там? - провикнах се отново.
Отново никакъв отговор, но невидими ботуши застъргаха по каменните плочи, докато пристъпваха към мен. Идваха все по-близо и по-близо... и вече дочух дишане. Нещо голямо дишаше тежко. Звучеше като грамаден впрегатен кон, който току-що бе извлякъл тежък товар нагоре по стръмен хълм.
В последния момент стъпките се отклониха от мен и спряха близо до прозореца. Бях затаил дъх и нещото до прозореца, изглежда, дишаше и за двама ни, поемайки големи глътки въздух в дробовете си, сякаш все не можеше да се насити.
Точно когато вече не можех да издържам, съществото издаде огромна въздишка, която прозвуча едновременно уморена и тъжна, и невидимите ботуши застъргаха пак по плочите - тежки стъпки, които се отдалечиха от прозореца, обратно към вратата. Когато започнаха да слизат с глух тропот надолу по стъпалата на избата, най-сетне можех отново да дишам.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, ръцете ми престанаха да треперят и постепенно се успокоих. Трябваше да се овладея. Бях изплашен, но ако това беше най-лошото, което щеше да се случи тази нощ, то аз се бях справил с него, бях издържал първото си изпитание. Щях да бъда чирак на Прогонващия духове, така че щеше да ми се наложи да свикна с места като тази обитавана от духове къща. Това си вървеше с работата.
Някъде след около пет минути се почувствах по-добре. Дори си помислих да направя нов опит да заспя, но както казва понякога татко: „Няма покой за грешниците“. Е, не знам какво бях прегрешил, но внезапно се разнесе нов звук, който ме смути.
Отначало беше слаб и далечен - някой чукаше по някаква врата. Настъпи пауза, а после се случи отново. Три отчетливи потропвания, този път малко по-близо. Нова пауза и още три потропвания.
Не ми отне много време да разгадая какво ставаше. Някой тропаше силно по всяка врата на улицата, приближавайки се все повече и повече до номер тринайсет. Когато най-сетне стигнаха до обитаваната от духове къща, трите потропвания по предната врата бяха достатъчно силни да събудят и мъртвите. Дали нещото в избата щеше да се качи по стъпалата, за да отговори на този повик? Чувствах се хванат в капан между двете: нещо отвън, което искаше да влезе; нещо долу, което искаше да бъде свободно.
А после изведнъж всичко беше наред. От другата страна на предната врата ме повика един глас - глас, който разпознах.
- Том! Том! Отвори вратата! Пусни ме да вляза!
Беше мама. Толкова се зарадвах да я чуя, че се втурнах към предната врата, без да мисля. Навън валеше и тя щеше да се намокри.
- Бързо, Том, бързо! - извика мама. - Не ме карай да чакам.
Вече повдигах резето, за да отворя, когато си спомних предупреждението на Прогонващия духове: „Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука... “.
Но как можех да оставя мама там навън в тъмното?
- Хайде, Том! Пусни ме вътре! - обади се отново гласът.
Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, аз си поех дълбоко дъх и се опитах да помисля. Здравият разум ми казваше, че не може да е тя. Защо би ме последвала чак дотук? Откъде щеше да знае къде отиваме? А и мама не би пътувала сама. Татко или Джак биха я придружили.