Не, отвън чакаше нещо друго. Нещо без ръце, което въпреки това можеше да тропа на вратата. Нещо без крака, което въпреки това можеше да стои на плочника.
Чукането започна да се усилва.
- Моля те, пусни ме вътре, Том - изрече умолително гласът. - Как можеш да бъдеш толкова суров и жесток? Студено ми е, мокра съм и съм уморена.
Накрая съществото започна да плаче и тогава разбрах със сигурност, че това не можеше да е мама. Мама беше силна. Мама никога не плачеше, независимо колко лошо ставаше положението.
След няколко мига звуците затихнаха и спряха напълно. Легнах на пода и се помъчих да заспя отново. Непрекъснато се обръщах ту на едната, ту на другата страна, но колкото и да се опитвах, не можех да заспя. Вятърът заблъска стъклата на прозорците още по-силно, а на всеки час и половин час часовникът на църквата удряше, приближавайки ме до полунощ.
Колкото повече наближаваше времето да сляза по стъпалата на избата, толкова по-нервен ставах. Наистина исках да издържа изпитанието на Прогонващия духове, но... о, как копнеех да съм си обратно у дома в хубавото си, безопасно, топло легло.
И тогава, точно след като часовникът бе ударил само веднъж - единайсет и половина, - копаенето започна отново.
Отново чух бавното думкане от тежки ботуши, изкачващи се по стъпалата на избата. Още веднъж вратата се отвори и невидимите ботуши влязоха в предната стая. Досега вече единствената част от мен, която се движеше, беше сърцето ми, което блъскаше толкова силно в гърдите ми, та ми се струваше, че всеки миг ще ми счупи ребрата. Но този път ботушите не се отклониха към прозореца. Продължиха да приближават. Троп! Троп! Троп! Идваха право към мен.
Почувствах как ме вдигат грубо за косата и кожата на тила, точно както майка котка носи котенцата си. После невидима ръка се обви около тялото ми, притискайки ръцете ми от двете страни на тялото. Опитах се да си поема дъх през зъби, но бе невъзможно. Нещо смазваше гърдите ми.
Носеха ме към вратата на избата. Не можех да видя какво беше това, което ме носеше, но чувах хрипливото му дишане и започнах да се боря, обзет от паника, защото разбрах точно какво щеше да се случи. Някак разбрах защо отдолу се беше чувал звук от копаене. Щях да бъда отнесен долу по стъпалата на избата в тъмнината и знаех, че там долу ме очакваше гроб. Щях да бъда погребан жив.
Бях обзет от ужас и се опитах да извикам, но положението беше по-лошо - не просто бях хванат в здрава хватка. Бях парализиран и не можех да помръдна дори едно мускулче.
Внезапно започнах да падам...
Озовах се на четири крака, втренчен в отворената врата на избата, само на сантиметри от най-горното стъпало. В паника, със сърце, биещо толкова бързо, че не можех да преброя ударите, се изправих със залитане на крака и затръшнах вратата на избата. Все още разтреперан, се върнах в предната стая, за да открия, че едно от трите правила на Прогонващия духове бе нарушено.
Свещта беше угаснала.
Когато тръгнах към прозореца, внезапен проблясък на светлина освети стаята, последван от силен трясък на гръмотевица почти точно над главата ми. Проливен дъжд се блъскаше с рев в къщата и караше стъклата на прозорците да дрънчат, а предната врата - да скърца и стене, сякаш нещо се опитваше да влезе вътре.
Взирах се нещастно навън няколко минути, гледайки проблясващите мълнии. Беше ужасна нощ, но въпреки че светкавиците ме плашеха, бих дал всичко, за да съм там навън, вървейки по улиците. Всичко друго, само да не се налага да слизам в онази изба.
В далечината часовникът на църквата започна да бие. Преброих ударите, бяха точно дванайсет. Сега трябваше да се изправя лице в лице с онова, което беше в избата.
Точно тогава, когато нова мълния освети стаята, забелязах големите следи от стъпки по пода. Отначало си помислих, че са на Прогонващия духове, но бяха черни, сякаш грамадните ботуши, които ги бяха оставили, са били покрити с въглищен прах. Идваха от посоката на кухненската врата, отиваха почти до прозореца, а после правеха завой и се връщаха обратно в посоката, от която бяха дошли. Обратно до избата. Надолу в тъмното, където трябваше да отида!
Заставяйки се да продължа напред, затърсих опипом с ръка по пода остатъка от свещта. После потърсих пипнешком вързопчето с дрехите си. В средата му беше завита кутийката с прахан и огниво, която татко ми беше дал.
Търсейки опипом в тъмното, изтърсих купчинката прахан на пода и с помощта на камъка и метала произведох няколко искри. Разпалих купчинката дърва, докато избухна в пламък, точно колкото да запаля свещта.